автор: apostola

Пред себе си аз виждах слънце.
Зад себе си оставях светлина.
И все се мъчех да го стигна...
До мен дори вървеше и жена.

Вървяхме двамата към него
със рамо в рамо и с ръка в ръка.
Преминали през куп несрети,
достигнахме до слънчева река.

И там- по мостове златисти,
достигнахме заветния ни бряг,
където слънцето в каляска
пътуваше във своя вечен впряг.

И ние- двамата- до него
затрупани от бяла светлина,
запалихме се, като факли...
Превърнахме се в слънчеви зърна!

Жената светеше до мене
и я целунах топло със лъчи.
По устните ме тя опари
и ме събуди, легнал по очи.