автор: nellnokia

Закусвам сутрин на терасата
стар хляб и нови измерения.
Преглъщам тихи несъгласия
с тревожните си настроения.
И стискам зъби в постоянството,
което надживява всичко –
живота, времето, пространството
и моята невзрачна личност.
Но иска ми се от душата –
спаружен залък хляб –
да мога
трохи от вяра да изроня
за тебе, себе си и Бога…
За миналите ми тегòби
и настоящите несрети,
за дните – посивели роби
на господаря – битието.

Трошици само. Малка шепа.
С която да нахраня тези
красиви гълъби край мене.
И висините на небето.
И пролетната си умора.
Изпосталялото си време…
И моите слова, за Бога,
да се захванат за зелено.

.....
В една безмълвна хладна сутрин
с тераса, птици, малка къща…
Ятата им сама разпръсквам,
но вятърът при мен ги връща –
рояци леки перушинки,
отскубнали се от крилата
на гълъбите, дето сутрин
кълват от хляба на душата.
Какво пък, нека да ги има!
Дори най-малките трошици,
след тежката и дълга зима
ще са храна за силни птици.
И в опита си за летене,
и в пътя си към небесата
ще се завръщат уморени
при мен,
по пътя към гнездата.