автор: Alt

Случи се топъл ден. Необичайно за началото на Февруари.
Дебелият планински сняг подаде и тънки ручейчета плъзнаха из двора. Стойне наметна вехто палто, напълни войнишка манерка с ракия и седна на стълбите към къщата. Срещу слънцето. Отпи. Сякаш целувка на Неродена мома усети огъня в себе си. Обърса устни. Въздъхна. Отпи. Отново. - "То и преди селото не беше голямо…" - тръгна ленива мисъл - "но чак никой да не остане…"
Нова глътка. И пак. Още. Минаваше обяд. Слънчево, тихо, спокойно. Тъжно… Тихо-тъжно. С несигурно движение надигна манерката. Последни капки. И цялото слънце. Недокоснатия сняг. Тишината. Осемдесет и шест лазарника в добавка…
"… Ех, да беше дошъл сино, да нацепим дръвца." - Облегна се на стената. Слънцето все още милваше. Но плъзнаха първи хладни тръпки. Загърна се. Задряма. Неусетно заспа.

Остър студен вятър. Мрак. И нищо живо наоколо, освен застрашително надвисналата сянка на Ридо, отсреща. Събуди се. Потрепери. Беше гологлав.И само по чорапи, макар и дебели - вълнени.
- Ще пусна една вода… и лягам. Па, га дойде сино…"
Намъкна стари гумени цървули. Заслиза. Беше решил да "свърши" работата до плета. Макар и по-далеч, мисълта за старата прогнила тоалетна… Или кой знае…
Краищата на локвите тихо хрущяха. Сякаш хиляди игли вятърът се впиваше в главата му.
"Бре, де го плето?!" - зачуди се старецът. - "Той, сино, хубаво викаше да сложим крушка…" - Вдигна поглед. Нямаше помен от луната. Огромни, тъмни, ниски, облаци. Трепна. От студ. Или от друго. Стъпи накриво, подхлъзна се, падна.
- Ох, - по-скоро несъзнателно изстена Стойне. Страшна болка, сякаш водопад, се изливаше в главата му. Пареше. Побъркваше го. Когато започна да прелива, надолу по тялото, към краката, с ново тихичко "ох" се отпусна… всичко изчезна.
Събуди се. От тракането на собствените си зъби. Мисълта му беше небивало ясна. Само не разбираше що дири посред нощ вън. Спомни си - падането, болката. Опита да раздвижи ръце. Успя, макар и сковани от студ. Вятърът беше стихнал. Гъст, пухкав сняг, нежно застилаше земята. - "Ех, сино ще се радва…" - Сети се - "сино" е пенсионер. Отдавна не се радва на сняг. Най-малкото, защото "Москвича"… никакъв го няма зимъска.
Продължи с краката. По-скоро - опита. Болката, страшна и стръвна, го заля отново. Догоре. Че и отвъд. Разбра. Страх; животински ужас; смърт, под формата на мисъл…
- Паднах, сине, сигурно крака" - занарежда с тих глас. Знаеше - трябва да стане. Да пълзи. Да се влачи. Но да стигне къщата.
Не можа да се изправи, нито да седне, дори да диша му костваше огромни усилия. Трябваше. Просто трябваше. Два пъти губи съзнание, но успя да се обърне по корем. Заби нокти в снега. Придърпа, в посока към къщата. Или поне опита, защото мисълта му отново се скъса. Този път за дълго.
Когато пак се събуди, беше от нечовешки студ. Вдървен, вцепенен…
Нямаше пръсти, нито уста. Не усещаше главата си, очите, дъха. Но и болката. Също беше замръзнала! Отново заби нокти в снега. Придърпа се. Цяла педя! Болеше. Ох, как болеше! Но заби нокти, придърпа. Заби, придърпа… Заби, придърпа… Плувна в пот. Дишаше тежко. Свиркащо. Погледа му "мина" през скършен нокът. Съзна - "мой…" Но спокойно. Толкова безучастно, че сам се учуди. Всъщност, не точно учуди. Пръстите не го боляха. Никак. За разлика от там - долу.
Заби пръсти! Придърпа. Заби! Придърпа. Педя по педя. Метър след метър. Ако вдигнеше глава щеше да види, че е до къщата. Досами стълбите. Но и така го разбра. Не можа да забие пръсти. Не и в цимента.
- Не-е-е-е-е-е - протяжно, скръбно. Старецът трепереше. Протегна ръка. Напипа. Третата. Петата. Изстена отново. Нямаше за какво да се хвани.
- Хубаво казваше сино, да сложим парапети…ама, не…" - Потта се стичаше в очите му. Усещаше соления й вкус. Как изстива по гърба му…
Не припадна. Не заспа. Само се отпусна. Леко, приятно. Безразлично. Разбираше, че е на крачка от спасението. Че не може да я стори... Прие го спокойно. Нямаше болка. Нито умора. Нито студ, тъмнина, страх. Затвори очи. Тихи, редки удари на сърце. С всеки от тях, ставаше все по-лек. Спокоен. Топъл. Светъл…
Бургас. Плажа. Жена му, мир на праха й, не смееше да влезе в морето. Сино- напротив - не мож го изкара. Купи три сладоледа, 3 царевици. Вечерта ги заведе на сладкарница. Жена му беше с онази, синята рокля. Каза й, че е русалка. Тя поруменя. Мълча. Дълго. А сино, сино маеше бос, по едни шорти, само.
Срещу тях, а уж беше вечер, изгряваше огромно слънце. Само той го виждаше. Все по-голямо. Все по-топло. Огненото кълбо изпълни взора му. И всичко оттатът него. Сино мина. Жена му я нямаше. Спря. Учуден и объркан. Огледа се. Видя я. Много далеч. И много високо.
Сино продължаваше. По пътя си, отвъд светилото. Изгуби се. Сред хора, дървета, сгради.
Погледна нагоре. - "По красива от всякога, а плаче". - Протегна ръка. Докосна я. И жълтото, болезнене ярко слънце, изчезна. Разтвори се в безбрежна синева…

На другия ден, с вериги на 4-те гуми, стар ръждясал "Москвич" буксуваше през Ридо. Рано-призори, блед и разгърден, "сино" подкара "уморения кон". Беше сънувал… огромно ледено слънце. И двамата си родители… заедно.