автор: LeoBedrosian

"Vraca in my heart". Така озаглавих последния си пост във Фейсбук. На фона на зеления Балкан и театъра се разхождат няколко от останалите все още врачани. На плетените столове няколко души пият кафе. Какво друго да правят. На площада са спряли два-три джипа, всеки за около четвърт милион лева, ще рече човек, баси просперитета!

Балкана и театъра са лайтмотива на цялата вяла картинка. Природа и култура, това, което обединява жителите на градчето, кара ги да стоят в него и да се противопоставят стоически на несгодите - природни и социални. И ако срещу едните трябва просто да се борят, то срещу другите устояват без да протестират особено.

Да, театър има, има и местна трупа дето твори. Колко и кои я гледат е друг въпрос. Няколко културни динозавъра посещават все още постановките и едвам оправдават държавните ѝ разходи. Наскоро гледах няколко представления и не са лоши, даже ме задържаха буден до края им, което за мен си е постижение. Тук се блазня да сложа усмихнато личице, символ на компютърната интернет култура, но за сега ще се въздържа от подобен модернизъм.

Виж балкана, той е друго! Той е вечност, природа, извън времето и социума, извън всичко, което определя бита ни и в същото време е вътре в нас и в душите ... Очудващо е колко малко хора са го усетили истински, ходили са по пътеките му, пили са от изворите му, влизали са в пещерите му. Трябва да си призная, че сред тях съм и аз. Няколкото ми (може би десетки) излизания и изкачването на върховете му не ме направиха турист. Да, обичам го, но не можах да се нарека балканджия. Факт е, че след като кубинките ми се скъсаха окончателно нямам туристически обуща. А има ли турист без подходящи обувки? Опеределението "несериозен" не ме описва напълно, по-скоро градски човек.

"Идвай за последно," вика ме най-добрият ми приятел "ще ти дам и обувки и багажа ти ще нося, от теб се иска само да дойдеш." Че защо за последно, няма да умираме. Ще напуска родния град той. Липсата на препитание го обрича на мизерно и недостойно съществуване, а той не е от тия дето лесно ще се откажат. По-скоро стадо кози ще пасе из раполяците, ама няма да се предаде. Е, кози не си взе, професия има и реши да я упражнява на друго място. По-лесно няма да му е, но поне ще казва, че се е пробвал.

И отидох. Пръхтях по склона, три тениски подгизнаха от пот, но се качих. "Е в тая пещера ще влезем" сочи нисък свод приятеля. Навеждам се, облъхва ме хлад и от вътре и от вън. Калям му обувките по мокрия глинест под и се пльосвам като гол охлюв на хлъзгавия двуметров праг, дето трябва да премина, та да видя красотите ѝ. "Жалка работа, набирай се" избутва ме по склона той и аз , кален като недоизпечен Адам се дивя на сталактити и сталагмити. Красоти, които само Той Балкана може да създаде, а ние хората рушим и им се подиграваме! Прохладните му пътеки, калните изворчета от които тече най-вкусната вода, напечените скали и всичките прежулящи и трънливи стебла по пътеката са ми толкова мили, така скъпи както не може да ми домилее и за най-искрящото постижение на цивилизацията.

А вечерта, когато доволно лочехме бири и сокове изпитах едно от най-големите задоволства, макар и толкова уморен. Уморен физически, но психически отпуснат, освободен и прероден. И благодарях. Благодарих на Балкана, че ме дари със своите гледки и красоти. Благодарих на приятеля ми, че ме изведе от еднообразието. Благодарих на келнерката за усмивката ѝ и на живота, че за пореден път доказа своя смисъл.