автор: lnch1305

1.
Имало едно време две неща, които винаги заставали едно срещу друго. Винаги си противоречали, винаги спорили, карали се като махленски каруцари от Коньовица преди девети септември и нерядко стигали до сериозна юмручна разправа. Направо си разбивали физиономиите. Веднъж побеждавало едното нещо, другия път – другото. Рядко печелили по няколко победи една след друга. След всеки двубой и след като направели разбор на двубоя, двете неща сядали едно до друго и ако имало вино си казвали наздраве и пиели заедно.
После заспивли за известно време. Докато се събудят и спора започвал отново. А иначе двете неща били братя. Даже повече от братя. Били от една майка – Природата. Баща им бил незвестен. Все още. Двамата имали огромно желание да намерят баща си. И в общи линии да го вкарат в едно място без светлина... Двамата ли, казах. Да, те били нещо много странно. Хем били неща, хем приличали на хора. Странна порода. Нито неща, нито хора. Ама хем неща и хем хора едновременно. Двамата много страдали затова , че били неопределени и като същност, и като визия. По тази причина живеели сами. Нямали приятели. Нямали даже и познати. Да не говорим за семейства. А искали да имат всичко. Или почти всичко. Аз ви предлагам на този етап да ги наричаме братя.
Станали братята един ден от сън. Станали рано, защото предната вечер не се били били. Излезли на двора, измили се на кладенеца, направили си кафе и седнали на верандата. Животът бил хубав, но и задължително много лош.
- Абе, брато, случайно да ти останаха цигари от снощи ? – попитал чернокосият брат.
- Абе, брато, нали знаеш , че не пуша. Какви цигари те гонят посред нощ ... Още не сме се събудили ... Въпреки, че слънцето грее, светът е прекрасен, птичките пеят. Рибките плуват. Цветята се отварят за живот ... Абе аз побърках ли се нещо ?
- Снощи не се бихме. Странно.
- Случва се , брато. С тоя бой ще вземем да се изпотрепаме. Ще си смачкаме физиономиите и няма да ни хареса никоя девойка. – И русият брат отпил от кафето и се загледал замечтано към далечните планини. А хоризонтът вещаел странни и необозрими събития.
- Защо сме толкова тъпи, бе брато ? – Попитал чернокосият брат. – Защо непрекъснато спорим, караме се и се бием ? Защо не се опитаме да заживеем нормално и да си правим кал и гадни неща подмолно, а не явно ? Да се изненадваме, така да се каже с гадните неща. А не явно да си ги правим.
- А защо въобще трябва да си правим гадни неща ? Защо не се опитаме да си правим негадни неща ? Да си правим неща , които имат нещо хубаво в себе си ! Представяш ли си...
- Не може.
- Защо ?
- Защото не може. Знаеш го много добре. Такъв е живота. И никога няма да се оженим. Поне аз никога.
- А защо не опиташ да промениш мисленето си ? Ето аз опитвам и ти се водя доста успешно по акъла. Даже имам усещането , че се променям.
- Променяш се друг път. – И чернокосият брат прокарал пръсти си през гъстата си коса. – Същият си си. И аз съм си същия. Няма управия за нас. Обречени сме. Тотално сме обречени. Не виждам никакъв шанс и за двама ни. Ще си останем тук, между двата свята обречени на безвремие.
- Недей така. Няма начин и на нас да не ни дойде времето. Всъщност нашето време си тече непрекъснато. От какво се оплакваш. Правиш си гадостите без засечка. И после се кефиш на направеното. Почна да ми се иска да те пребия. Ама дай да си изпиеме кафето...
- А ти само се мъчиш да оправяш неща, които въобще не могат да се оправят. Умираш да се уповаваш на надеждата. Умирала последна, представи си ! Няма надежда там, където всичко е мрак.
- А като е мрак дай да оставим мрака да ни обгърне ? Нали знаеш, че и в най – тъмния тунел се появява светлина.
- Появява се светлина точно преди влакът да катострофира.
- Разбира се ! – разпалил се русокосият брат. – Когато ти си в края на тунела ще катострофират осем влака един след друг. Искаш ли да престанем да спорим поне за един ден ?
- Знаеш, че не може. Но от друга страна не можем да продължаваме да живеем по този начин. Аз мисля, че трябва веднаж за винаги да решим нещата помежду ни. Или аз , или ти !
- А попита ли него ?
- Знаеш , че не трябва да споменаваш него напразно.
- Не него, а името му не трябва да спомнаваме напразно. Него само като него може.
2.
Междувременно на земята, в една малка къща живеело едно средно голямо семейство. Хората имали поминък. Изхранвали се някак си и живеели горе – долу. Но имали и трудни моменти. И точно в днешния ден моментът бил труден. Мъжът и жената имали три деца. Две момичета и едно момче. Едното от момичетата, средното дете в семейството, било болно. Било болно вече от три дни. И ставало все по – зле. Майката и бащата вече били уплашени. След вечерята приспали другите две деца и седнали до леглото на болното дете. Местната знахарка им била дала отвари от билки. Те ги наливали в устата на детето, но подобрение нямало. И тогава бащата промълвил :
- Мисля, че трябва да призовем братята. Не виждам друг начин. Детето ще си отиде...
- Нали знаеш какво става, като ги призовеш ? – Отговорила жената. – Ако ти помогнат за нещо веднага ти вземат нещо друго.
- А ти какво искаш ? Имаме ли друг избор ? Аз не съм съгласен дъщеря ни да си отиде. Тя си отива... Разбираш ли ?
Жената явно разбирала. И заплакала. Била готова да даде собствения си живот в замяна на живота на дъщеря си. Но имала и други деца. Когато дойдели братята те винаги изпънявали желанието ти. Но в замяна искали нещо. Нещо, което ти е най – скъпо. И го отнасяли със себе си. Именно затова хората не обичали братятя. И ги викали много рядко. Напоследък почти никога. Братята били странни. Хем добри, хем жестоки. И непрекъснато се карали един с друг.
- Ще ги призова, незвисимо дали искаш ! – казал мъжът и промълвил няколко странни думи.
И настъпил мрак. Веднага след мрака се появила ослепителна светлина. После пак мрак. После пак светлина. Накрая в нещо средно между мрак и светлина се появили двамата братя – тъмнокосия и русокосия. Около тях като светулки прелитали остатъчни статично – елктрически заряди. И бързо угасвали. Отупали се от накакъв странен прах и се огледали. И разбрали всичко. Само че понеже и двамата били шегаджии, се усмихнали.
- Тъжно е, братко . Животът е тъжен и понякога лош. – чернокосият брат прокарал ръка през гъстата си коса и се вгледал в болното момиченце на леглото. - Положението е кофти. Мисля, че сме дошли в крайно неподходящ момент. Детето е много зле.
- Ами... Добре си е детето. – казал русият брат. – Има голям шанс да се оправи. Не виждаш ли как с бори ? Не виждаш ли любовта на родителите му ? Няма как да не се оправи.
- Ами ! Вече е взела – дала. Почти няма никъкъв шанс. Освен това я обичат, ама си имат и едно на ум. Болницата е далече. На три дни път. На конят му е паднала подковата на задния ляв крак. Парите ще им стигнат само за два дни в болнцата. А останалите деца ? Нали и те трябва да живеят. И да се хранят. Трябва им чудо.
- Нали затова ни повикаха. Ние правим чудеса. Ще направим поредното чудо и ще си отидем удовлетворени.
- Дръжки. Ти ще си отидеш удовелтворен. Аз ще си отида съсипан. За пореден път. Трябва да има равновесие между доброто и злото. Веднаж добро, два пъти зло. Това наричам аз равновесие.
- Ще те уравновеся аз , ама след малко. Ще видиш равновесие с главата надолу в най – дълбокия вир на реката. Този път се заклевам , че ще те удавя без да ми мигне окото.
- Ще ме удавиш друг път. Не ме ядосвай, да не потрошим къщата на хората. Давай да си вършим работата. Аз ти предлагам да направим така – ти спасяваш детето, аз разболявам единия от родителите. Който ти кажеш. Разболявам го обаче безнадежно.
- Не съм съгласен. Спасяваме детето и ти разболяваш коня. Мисля, че така е справедливо.
- А не искаш ли да разболея кокошките ?
- Може , стига ти да искаш.
Чернонкосият брат свил юмруци , поставил ги пред лицето си , изревал зловещо и започнал да удря лавици и полици. Всичко се разлетяло и се изпочупило, разбира се.
- Мамка му ! – Побеснял русият брят. – Ти си изрод на квадрат.
- Или един от родителите, или и двамата !
- Двамата не може. Знаеш го. Иска ти се , но няма да стане. Дай първо да спасим детето и после ще се разберем.
- Няма. Искам първо да разболеем някой.
Забравих да ви кажа, че когато се появили двамата братя, родителите замръзнали на място и си останали така, сякаш времето за тях било спряло. И не чували , и не виждали нищо.
А двамата братя продължавали да се карат и времето минавало безвъзвратно. Болното дете леко изхлипало.
- Дяволите да те вземат ! Докато се дърляме детето ще умре. Аз започвам... – Казал русия брат и взел детето в ръцете си. И го прегърнал , и започнал да му пее някаква странна песен, на някакъв странен език.
Чернокосият брат млъкнал и в един момент даже започнал леко да приглася на брат си. Така изминал половин час. Русият брат целунал детето по челото и го поставил внимателно на нара.
- Тихо ! Трябва да спи. Давай да се омитаме, за да не му пречим.
- Ами... Омитай си се ти. Аз си имам работа.
- Можеш ли поне веднаж през живота си да не направиш нещо лошо ? Можеш ли поне веднаж да оставиш да възтържествува доброто ? Ако го направиш ще те оставя три дни поред да ме биеш, без да ти отговарям.
- Сериозно !
- Напълно сериозно. Дай да се омитаме. Обещавам ти.
Чернокосият брат се усмихнал , дали победоносно, дали ехидно , никой не може да каже. Поне не днес. Бръкнал с лявата си ръка в джоба и извадил нещо.
- Съгласен съм, братко ! – Казал той. Да тръгваме.
И се появила отнякъде някаква лека вихрушка. Обгърнала братята , но малко преди да ги понесе, чернокосият брат пуснал на пода нещото, което държал в ръката си.

3.

Както се сещате, злото никога не идва само. Злото обикновено идва с друго зло. Детето се оправило по чудо. Даже напълно оздравяло. Семейството продължило да живее. Дните им минавали по скоро добре, отколкото зле. Така изминали няколко месеца. Когато един ден...
Един ден, когато бащата бил на полето, а майката шетала из двора, от къщата изчезнал стария, макар и голям, но доста изтъркан бюфет. Там семейството държало всичките си чинии и чаши. Бюфетът просто се изпарил. И не останали никакви чинии и чаши. Даже и лъжици и вилици не останали.
Бащата се прибрал от работа на полето и седнал на масата. А майката стояла права и само го гледала.
- Няма ли да сложиш вечерята, скъпа ?
- Не мога ! – Отговорила жената. – Няма в какво да я сложа.
- Как така няма в какво да я сложиш ?
- Хей така, няма ! Нямо го целия бюфет ! Не виждаш ли ! Няма го...
Мъжът се огледал. И наистина не видял бюфета.
Мъжете обикновено трудно виждат дребните неща. И обикновено много се ядосват, когато ги няма. Съпругът се ядосал, но нещо вътре в него му проговорило, че не трябва да вдига скандал.
- Добре. Донеси тенджерата. Гладен съм. После ще го обсъждаме. Децата как са ?
- Децата са добре. Сега ще ти донеса тенджерата. Само че няма лъжици и вилици...
- И как ще ям ?
- Не знам. Сега ще измисля нещо.
И жената отворила един шкаф и извадил една дървена лъжица, малко по – голмяма от обикновена лъжица.
Мъжът се нахранил. Бил много изморен. Но нещо в него го човъркало. Бюфетът наистина го нямяло. Пложението вместо да се влошава, ставало трагично. Вече нямали чинии, чаши и прибори за хранене. А нямало кой да ги открадне. Мъжът заспал, в края на краищата, но решил да си купи куче. Даже две кучета. Защо две... Сънят не му дал отговор на въпроса.
На сутринта , още преди изгрев слънце, когато още всички спяли, мъжът потеглил към града. Минал много километри пеша. И стигнал до пазара, точно когато търговците изваждали стоката си. Познавал един търговец на животни, който според него бил добър човек. След дълго обикаляне, го намерел.
- Здравей, търговецо ! Как си днес ?
Търговецът огледал внимално човека срещу себе си , познал го, усмихнал се и казал :
- Днес съм добре. А ти как си, човече. Отдавна не съм те виждал. Как е семейството ти ?
- Семейството ми е добре. Благодаря. Дошъл си при теб, защото имам проблем...
- Какъв ти е проблема ? Ако мога да ти помогна, ще го направя. Ти си добър човек. На добрите хора трябва да се помага.
- Не знам дали съм добър... Може и да съм лош. Трудно ми е. Искам да ти кажа, че преди няколко месеца повиках братятя... Представяш ли си...- и мъжът седнал на един сандък до сергията на търговеца.
- Моля те ! Стани от сандъка ! Вътре има нещо много чувствително. Извинявай.
- Ти извинявай. Уморен съм. По цял ден работя. А съм станал преди изгрев слънце...
- Знам. Това което е сандъка е точно за теб. По принцип не държа кучета в сандъци, но тези двете ми ги докараха специално. Тези кучета са много особени. От различни породи са , но са братя. Как са братя, не мога да ти кажа. Много били добри, били и малко лоши , но същевременно били различни. Едното било спокойно , рядко лаело и спяло почти по цял ден. Същевременно , ако видело непознато куче веднага тръгвало да се бие с него и направо го размазвало от бой. Другото било много жизнено, пазело, лаело на поразия, но било и много умно. Разбирало от половин човешка дума. Не хапело и не нападало – нито куче, нито човек. Хем пазач, хем не. Но най – интересното за тези две животинки е това, че са нещо като антени. По някакав начин усещат къде ще се случи нещо особено. И тръгват натам. И вървят , докато не стигнат. По младото, второто куче, дето лае и не хапе , върви напред. Но винаги изчаква брат си. Забравих да ти кажа и че го защитава по невъобразим начин. Ако някое куче се опита да заплаши брат му, малкият ангел се превръща в дявол. Не че има нужда, защото дявола се справя с всички кучета. Но друго си е да имаш подрепа от брат си. Мисля, че точно тези кучета ти трябат. Ще ти пазят къщата и не само къщата. Ще ти пазят семейството. Трябва обаче да се грижиш за тях. Няма начин децата ти да не ги харесат. Ако искаш ги вземи.
- А мога ли да ги видя ?
- Разбира се. – И търговецът отворил сандъка. Вътре стоели две малки кучета – едното било мини – пудел, а другото - болонка. И двете били бели, с малки пясъчни отенъци при пудела.
- И ти твърдиш, че тези кучета ще ми помогнат ?
- Нямам друго решение за тебе. Това ми идва отвътре. Сам трябва да прецениш. След като ти казвам, че са специални, това е истина. Платил съм за тях много пари. Но ще ти ги дам безплатно. Ти имаш най – голяма нужда от тях. Когато си решиш проблемите, ако искаш , можеш да ми ги върнеш. Вземаш ли ги ?
Мъжът се замислил. Погледнал животните. Едното го гледало направо с човешки поглед, а другото се опитвало да се протегне в тесния сандък. И мрънкало. Леко.
- А как ще ги занеса до къщи ?
- Не знам.Има два начина. Единия е да ги носиш в сандъка. Другия е да вървят с теб.
- Добре. А знаеш ли ка се казват ? Все пак трябва да имат имена.
- Не знам истинските им имена. Можеш да ги кръстиш както си искаш. Но според мен пудела се казва Тути, а болонката се казва Джаки. И двамата са мъжки кучета.
Пътят от града до къщата бил дълъг. Първоначално мъжът носил сандъка, но се уморил. Спрял до една чешма. И пуснал кучетата. Болонката пила вода от коритото на чешмата. А пуделът оглеждал обстановката. Пуделите са с къдрава козина. Ако се пусне дълга, козината им наподобява тази на овцете. А самите пудели приличат на агънца. Болонките имат права козина. Когато е много дълга, леко приличат на мечета.
Мъжът бил почти отчаян. Но кучетата му харесвали. И двете , след като се изпишкали, се приближили до него и застанали пред краката му. Човекът се врзял в очите им. Тути го гледал без да мигне и не отклонил нито за секунда погледа си. Джаки го гледал известно време и по неподражаем начин легнал пред него. С изпънати предни лапи. И заспал. Точно в този момент от близката гора се появил един мършав вълк. Явно искал да пие вода. Тути първи скочил, залаял неистово и се изправил срещу вълка. Вълкът се спрял , изправил опашката си и козината му настръхнала. Озъбил се и заръмжал. Казват, че никой не може да обясни как Джаки, който бил ленив и мързелив, се изстрелял като куршум и директно нападнал вълка. Без страх. Директно скочил срещу него и се опитал да го захапе за гърлото. Вълкът отстъпил, може би леко учуден. И тогава Тути се понесъл напред и с неистов лай застанал до брат си. Не спирал да лае. Явно обяснявал на кучешко – вълчи език, че тая работа няма как да се случи. Джаки пак се изстрелял към вълка и го захапал за дясната страна на врата му. Вълкът се завъртял и Джаки отлетял на два метра. Тогава Тути застанал между вълка и брат си и променил лая си. От говорещ лай, лаят му станал спорадичен и заплашителен. Накрая млъкнал и само гледал вълка. Даже не ръмжал. И вълкът не издържал на погледа му. А когато видял, че Джаки отново го напада , подвил опашка и побягнал към гората. Джаки се втурнал след него, но след около петдесет метра се спрял. Мъжът така и не могъл да реагира. Кучетата се върнали при новия си стопанин. Джаки отново пил вода от коритото на чешмата. Тути залаял победоносно. Огледал се и след като видял брат си започнал да скача около него и да го закача с лапи. Джаки изръмжал няколко пъти, прескочил брат си , приближил се до него и го подушил. После двете кучета се изправили на задни лапи и започнали да се опитват да допрат предните си лапи. Сякаш с поздравявали. След няма и половин минута обаче започнали да си ръмжат. И се отдалечили едно от друго.
Човекът се усмихнал. Не бил виждал досега две малки кучета да побеждават вълк. Изправил се, зарязъл сандъка и подсвирнал с уста.
- Хайде, деца. Отиваме в къщи.
И кучетата го последвали. Обикаляли, душели, пишкали, но винаги се въртяли около човека.

4.

Децата много се зарадвали на кучетата. Направо полудели от радост. Кучетата също се зарадвали на децата. Особено Тути. Джаки по – малко. Настанала луда игра. Едното от децата извадило отнякъде една малка топка. Тути направо полудял. Гонел топката и я носил на детето. То отново му я хвърляло и Тути отново му я носил. И така половин час. Момиченцето, което оздравяло като по чудо, гушнало Джаки и започнало да му говори. Джаки се успокоил, отпуснал се и след петнадесет минути вече спял на нара до момичето. А детето го галило по главичката. Майката била щастлива. Прегърнала бащата и се усмихнала.
- Скъпи, мисля, че това е най – хубавия подарък за децата. Сега ще има за кого да се грижат. И с кого да си играят.
- Сигурно ще станат и по – отговорни. Защото ще трябва да отговарят за някого. Нека те изцяло да се грижат за кучетата. Ние само ще ги наблюдаваме. И ще ги напътсватваме , разбира се. Това са много особени кучета. Ела да влезем вътре да ти разкажа как прогониха един вълк...
- Ами...Наистина !...

През това време двамата братя се разхождали пред къщата си. Все още не били изнервени, но скоро и това щяло да се случи. От няколко дни нямали какво да правят. Напоследък хората все по – рядко ги викали. И двамата усещали, че върху тях тегне някякво проклятие. Но изход нямало. Направо си били обречени. И тогава русият брат се заслушал. Просто спрял и сложил ръка до ухото си.
- Я ! Вярно ли си напръскал бюфета на хората с прахта за изчезване ?
- Ами... Откъде да знам. Може и да ми се е разсипала кесийката с прахта за изчезване. Забелязах, че нещо е намаляла.
- Главата ти е намаляла. Напръскал си бюфета. И си ги лишил от прибори и чинии за хранене.
- Ти откъде разбра ?
- Едни кучета ми казаха.
- Ти откога разбираш езика на кучетта ?
- Винаги съм го разбирал. И ти го разбираш, ама лошотията така те е задушила, че от лоши мисли не можеш да видиш и да чуеш нищо.
Чернокосият брат се замислил. Имало нещо вярно в думите на брат му. Но от друга страна нямало нищо вярно в думите му. Той знаел, че този живот не може да съществува без злото. Лошото съпътствало живота на хората и това винаги е било неминуемо. Той само спомагал това да се случва. Така му било наредено от онзи, на когото не трябва да се споменава напразно името.
- Знаеш , че така е устроен живота. – Казал чернокосият брат. – Знаеш , че онзи, горе, ни е направил такива, каквито сме. Знаеш, че ние сме неопредлени същества, които нямат приятели. Пак по неговата воля. Знаеш също, че сме почти безсмъртни. И сме част от равновесието. Знаеш , че битката помежду ни е по неизбежна и от изгрева , и от залеза. Ако ме питаш, аз съм против всичко това. Не против равновесието, а против нашата роля в скапаното равновесие.
Настъпило мълчание. След няколко минути росукосият брат се оживил.
- Лаят. Да знаеш, че кучетата лаят. Особено едното. Много лае, хайванчето !
- Дреме ми. Нали ние нямаме кучета.
- Нямаме... А може и да имаме ! Искаш ли да си имаме две кучета ?
- А... Кучета. Откъде да знам. И какво ще ги правим ?
- Ще ни бъдат приятели. Няма да бъдем сами. Ще се грижим за живи същества, а не само за себе си. Ще има живот в къщата ни и около нея. Ще съществуваме не двама, а четирима. Може да слезем до някое село , разхождайки кучетата, и да се запознаем с девойки... Въобще... Чудеса могат да станат.
- А откъде ще ги намерим тези две кучета ?
- Ще ти кажа ! Много е просто. Нали помниш семейството с болното момиче ? Излекувахме го детето. Така беше. И понеже те убедих да не разболяваш никой от родителите, ти напръска бюфета с прахта за изчезване.
- Добре, е и ?
- Бюфета е изчезнал.
- Сигурно. Е и ?
- Трябва да върнем бюфета.
- Защо ? – Искрено попитал чернокосият брат.
- Ама много си прост. Как защо ? Просто трябва да го върнем, защото по някакъв начин сме го взели. Ако го върнем ще имаме право да вземем нещо друго от тези хора, защото сме излекували детето им. Схващаш ли ?
- Чакай ! Май започвам да схващам. Добре. Като им върнем бюфета, какво ще им вземем ?
- Как какво бе, глупчо ! Те имат две кучета. Току що са ги купили, макар, че не знам откъде са намерили пари. Ще им вземем кучетата и ние ще си имаме кучета !
- А за какво са ни кучета ?
- Ти си безнадежно малоумен. Защото няма да бъдем сами, ще имаме приятели... И така нататък.
Чернокосият брат се замислил. Прокарал ръка през гъстата си коса и въздъхнал.
- Всичко това е добре, ама не знам къде е бюфетът. Като изчезваш нещо с прах за изчезване то отива някъде в пространството. Може да е в задния двор, а може и да е на Луната. Не съм определял къде да изчезне бюфетът.
- Браво бе ! Ти даже не можеш да контролираш собствените си действия ! Просто не мога да повярвам, че сме нещо като братя. Ама ти не си виновен... Виновен е онзи...
- Не споменавяй напразно името му ! Какво ще кажеш да разболем някое от другите им деца и да отидем да го излекуваме ?
- Нали знаеш, че ние не можем да разболяваме. Можем само да се намесваме с добро или лошо във вече случили се събития.
- Добре де ! Ако плъх е умрял до кладенеца все можем да го бутнем да падне вътре.
- Само веднаж на сто години. А тази година е деветдесет и девета. Не може.
- Мамка му и година... От друга страна не е лошо да си имаме куче.
- Даже не едно, а две. Всеки ще си има собствено куче.
- Искаш да кажеш, че и аз ще си имам собствено куче ?
- Разбира се. – Русият брат се усмихнал. – Това може би ще те направи по – малко лош.
- А ако твоето куче е лошо, това може би ще те направи по – малко добър. И чернокосият брат също се усмихнал.
И двамата братя станали и затанцували под звуците на музика, която се появила кой знае откъде. След като се изморили от танца пак седнали.
- Вярно, че е обед и е малко рано, ама няма ли останало малко вино ? – Попитал чернокосият брат.
- Няма за съжаление. – Отговорил русокосият. – Обаче трябва да намерим бюфета. Ако е на Луната положението е много кофти. Ако е на Северния полюс – също. Какъв е шансът да е някъде наблизо ?
- А защо просто не отидем при хората ? – Попитал чернокосият брат. – И да ги помолим да ни датат кучетата.
Русокосият брат се замислил. От една страна те спасили живота на детето им. От друга страна обаче им взели бюфета. Пито – платено. Според законите на онзи, на когото не трябва да се споменава името напразно. Обаче куче... Истинско живо същество до теб. И може би след кучето – девойка !
- Да вървим ! – Рекъл русокосият брат. – И дано онзи... бъде с нас.
- А ако не бъде ? – Попитал чернокосият .
- Тогава се отказваме от така наречените ни служебни задължения, слизаме в първото село и си намираме жени.
- Това значи , че на този свят няма да има граница между доброто и злото ?
- Сигурно това значи. Само че тази граница, освен че е условна е и много , ама много невидима. Бих казал, че си е направо измислена, ама измислена в най – лошия смисъл. Ние сме само слуги на случващото се. Ние не определяме границата, а само я контролираме. – Въздъхнал русокосият брат.
- И понеже сме създадени по един определен начин, не можем да реагираме по някакъв друг начин ! Абсолютно те разбрах. Излиза, че ние сме някакви пионки, които обслужват волята на някой друг... Дето не трябва да се споменава името му без повод. А ако се намери повод ! А ако споменем името му с повод? Само че какъв е повода ? Естествено ! Как не съм се сетил до сега. Поводът е , че ние сме изгубени. Имаме минало, но то е много тъжно. Настоящето ни е още по – тъжно. Ако сме правили нещо в миналото и настоящето си , то е било насочено така, че да нямаме бъдеще !
- Ами... – Не се съгласил русокосият брат. - Да обслужваш доброто и злото не значи, че нямаш бъдеще. Винаги на света има добро и зло. В тази връзка и нас винаги трябва да ни има. Проблемът е , че като направим добро, задължително трябва да направим и почти реципрочно зло. За да имало равновесие. И обратното. Не може ли , когато направим добро да не правим реципрочно зло ?
- Не може ли като правим зло, да не правим реципрочно добро?
- Ние зло не правим. Ние и добро не правим. Ние не правим нищо. Ние само следваме събитията. Когато стане катастрофа, ние уж правим добро. Спасяваме един човек , но за сметка на него умира друг. Не можем да спасим всички. Когато настъпи щастлив момент в живота на някой човек ние отиваме при него и му го вгорчаваме. Например разболяваме сина му или човека си губи... кесията с парите. Или когато човек намери злато, ние пак сме там и му пускаме змия да го ухапе. Или когато човек се влюби, особено ако е мъж , ние го разболяваме от заушка. А когато е жена или я изнасилва някой пияница, или баща й я праща в манастир. Ето това сме ние !
- Аз предлагам да се разбунтуваме ! Да престанем да работим. То и без това хората ни викат рядко напоследък. Почти са забравили за нас, или просто ги е страх от нас. Всяко наше действие е реципрочно. И доброто, и злото. И бунтът ни трябва да се състои в намирането на кучета и жени ! Искам да имам жена и приятели ! Искам да видя какво е да ми се случва и добро , и лошо. А не аз да бъда машата на нечия воля, при вече свършен факт. И само да се карам с теб и да се бием като обезумели за глупости. Кой бил по – велик – доброто или злото ! От нас двамата никой не е по – велик. Доброто не е по – велико от злото. Както и злото не е по – велико от доброто. Предлагам да подадем оставки пред оня, на когото сега ще му спомена името...
- Недей !
- Защо ! Подавам оставка пред теб , дето си смени името преди пет месеца и сега се наричаш Вувузел ! Преди се наричаше Наполеон, Тома Аквински, Цезар и Клееопатра, Брут и брат му, Александър Македонски, Юда, Петър, Христос , Ахил и Одисей, даже и Омир. А да не говорим за хубавата Елена. Чакай... и аз се обърках малко.... Виждаш ли ? Ние виждаме всичко. И в миналото, и в бъдещето. А той продължава да бъде там. Той просто е навсякъде. Значи ние сме безсилни. И нямаме избор, освен да останем нещастните пазители на разликата между доброто и злото на тази земя. А разликата е, че с теб трябва да се изпотрепаме, защото ти си за доброто, а аз съм за лошото.
Чернокосият брат сериозно се разпалил. Докато говорил, започнал да обикаля поляната пред къщата. Накрая се спрял и седнал до кладенеца. На пръв поглед бил много нещастен.
Настъпило мълчание. И тогава в небесата отекнал гръм. Двамата уж братя се вгледали в небето. След минута започнало да вали. На тяхната поляна, пред тяхната къща, докато те били живи, никога не бил валял дъжд.

5.

През това време на поляната на семейството царели щастие и красота. По точно лудост и безумие. Безумие – защото кучетата и децата били обезумели , а лудост, защото майката и бащата не знаели какво да правят с децата и с кучетата. И така три дни. Поред. На четвъртия ден бащата събрал цялото семейство. Той, майката , трите деца и двете кучета. Събрали се на поляната пред къщата. Кучетата седяли на задни лапи и явно били много горди, тъй като присъствали на първото за тях семейно събиране. Мълчали и гледали нагоре, към главата на семейството. А главата на семейството , след като изгледал строго всички поред, без съпругата си, разбира се, нея я изгледал изключително мило, казал със строг глас :
- Така повече не може да продължава.
- Какво не може така да продължава, тате ! – Попитало наивно момчето. Както си спомняте дацата били едно момче и две момичета. На възраст между четири и девет години.
- Не може ! Няма ред в тази къща.
- А защо трябва да има ред в къщата ? – попитала най – малката дъщеря.
Тук бащата се ядосал.
- Как защо ? Защото трябва...
- А защо трябва, тате ? – Попитала дъщерята, която била излекувана като по чудо от братята.
Кучетата все още не се намесвали. Те гледали гордо нагоре и ако се намерил някой да ги попита как гледат, те веднага щели да му отговорят, че гледат гордо и умно.
Майката също мълчала и съвсем леко се усмихвала. На този етап не искала да разваля помислите на мъжа си, макар , че била на две крачки да го направи.
- Не може така ! Бащата продължавал да гледа строго. – този живот не е само игра. Този живот е и отговорност. И тази отговорност трябва да се разпределя по равно от членовете на семейството.
- Какво е отговорност ? – Попитал синът.
- А защо отговорността трябва да се разпределя поравно ? – Попитала по - голямата дъщеря.
- Тате ! – обърнала се към баща си най – малката дъщеря. – Защо трябва да се правим, че не обичаме кучетата ?
- Кой ти каза това ?
- Едни чичковци идват насам и говорят, че ще ни внушат да не обичаме кученцата. Защото искат да ни ги вземат. Тате ! Нали няма да им дадеш кученцата ?
- Няма , миличко, освен...
Тук майката не издържала и станала.
- Мисля, че идват братятя. Не знам защо , но ми се струва, че идват да ни се извинят. Може би дори ще ни върнат бюфета ! Само че... Ще ни поискат кучетата.
- Мамо, не ! – Почти изплакала най – малката дъщеря.
- Разбира се, че не , миличко ! Само че тези хора са опасни ! Могат да ни направят много лоши неща.
- Не, скъпа ! – Обадил се мъжът. – Те нищо лошо не могат да ни направят. Те само могат да оправят лоши неща и да създават добри неща от време на време. Да създават ситуации. Те всъщност даже не са и хора. Никой не знае какво са. Поне така гласи легендата. Може би те са част от начина ни на живот.
- Това значи ли , че могат да правят каквото си искат ? – Попитала жената.
- Разбира се , че не. Но може би могат да помолят хората за нещо , което биха поискали.
Този път се чул лек тътен. Небето не се заоблачило. Не се появил даже пушек. Братята се приземили на около петдесет метра от поляната, в долната част, откъм реката. Огледали се, хванали се за ръка и тръгнали към хората. Хората ги видяли на около петнадесет метра от себе си. Майката събрала децата и ги прегърнала. Бащата гледал мрачно и застанал на няколко метра пред семейството си.
- Здравейте, добри хора. – Поздравил русокосият брат.
- Здравейте ! – Радвам се да ви видя. – Поздравил и чернокосият.
Хората мълчали. Кучетата наострили уши и опашки. Тути гледал с интерес, а Джаки гледал недоверчиво. Кучетата обичат хората. Те винаги се стремят да живеят с хора. Всяко куче, и най – бездомното, иска да си намери стопанин. И да му се подчини ! И да се разбира с него ! И да се грижи за стопанина си, както и стопанина му да се грижи за кучето. И да бъдат прятели. И да си играят. И да се обичат. И да си бъдат безпределно верни един на друг ! И да не се предават никога ! И който умре, другият да не го забравя ! Дори да си намери друго куче или друг стопанин.
Тути пръв пристъпил към братята. Изръмжа леко , но се доближил към тях. Братятя били много притеснени. Русокосият клекнал и казал на Тути :
- Ела, приятел ! Много те моля, ела ! Искам да си ми приятел!
Тути леко наклонил глава наляво. После надясно. Обърнал се и погледнал към децата. Те стояли, почти неподвижни. На няколко пъти Тути поглеждал към брата и към децата. След няколко минути се обърнал и отишъл до момчето. Застанал до него, седнал на задни лапи и погледнал гордо. И излаял още по гордо.
Джаки не мърдал. Чернокосият брат го гледал. И вътрешно го призовавал. Джаки не реагирал. Ситуацията ставала напрегната. Най – малкото момиченце тръгнало напред, но майка му го хванала за ръка и го спряла. Изминали още няколко минути. Джаки леко се завъртял на ляво, постоял малко и се насочил към купичката с вода пред къщата. Пил дълго. След като се напил, бавно отишъл пред момиченцето и легнал в краката му.
- Благодаря ви, че спасихте дъщеря ми . Какво друго мога да направя ? Може би ние сме първите хора, които ви виждат. Обадил се бащата.
Братятя гледали тъжно. Русокосият се обадил :
- Не можеш ли да ни подариш тези кучета ?
- И да искам, не мога. – Отговорил бащата. Първо на мене ми ги подариха, второ децата си ги искат. Поискайте нещо друго. Ако поискате и живота ми, ще ви го дам. Друго не мога да ви дам. Нямам пари. Имам само семейството си и кучетата.
- Благодаря за живота ти . Толкова краища на животи съм виждал, че направо ми се повръща. – Казал чернокосия брат. – Надявахме се, че и ние ще можем да си намерим приятели. И да не живеем сами. Да имаме живи същества до себе си и да се грижим за тях. Ма тъпият ми брат ме запали ... После ще го пребия ! – И чернокосият брат свил юмруци и започнал да издава странни звуци. След петнадестина секунди се овладял.
- Вие искате кучетата, защото сте самотни ? – Попитала майката.
- А за какво да ги искаме ? За да ги изпечем и за да изядем ли ? – Саркастично отговорил чернокосият брат.
Русокосият брат се усмихнал и казал :
- Ние сме самотни изначално. По природа сме самотни. И така хиляди години. Човешкият живот свършва. Хората умират. Ние не. Ние сме тези, които трябва да търсят и да намират разликата между доброто и злото... Това никой не може да го обясни. И никой не може да каже за всеки отделен човек какво е добро и какво е лошо. Обаче ние трябва да го правим. А сме сами, неопределени сме, бием се сами със себе си и сме нещастни. Такава е истината. Това , че се появявяме пред вас значи че онзи... Няма да казвам кой, ще ни смени. Нарушихме най – важния му закон. Да не се появявяме пред хора физически.
- Сега вие ще трябва да ни помагате. Казно ни е , че ако бъдем видими за хора или за животни повече от един час ще дойде една ламя и ще ни изгори, или ще ни отведе, или ще ни удави, или ще ни закопае, или ще ни замрази...
- Хайде стига си си съчинявал. Просто ще изчезнем.
Джаки се събудил. Станал и се протегнал. Тути само това и чакал . приближил се до Джаки, подушил го и излаял кратко. Джаки изръмжал Тути излаял. Джаки се разстръскал. И изведнаж двете кучета завили като вълци. С муцуните нагоре към небето. Аз ако не бях там, не бих повярвал. Не знам какво са направили хората и братята , докато кучетата виели, защото изведнаж ми изникна друга работа. После ми казаха, че небето се разтворило и от небето слязло нещо , което приличало на голямо куче. Било бяло и много голямо куче. Неопределено като порода. С голяма глава, с големи уши , с голяма муцуна. И с голяма опашка. Тути и Джаки спрели да вият и се затичали към голямото куче. И настанала една игра не ти е работа... След като поиграли около петнадесет минути, трите кучета полетели във въздуха. Направили няколко кръгчета над поляната...
Двамата братя се усмихвали. Оказало се , че има и такъв, на който не трябва да се споменава името и на кучетата. Братята не знаели, че има и кучешки бог. Но всъщност какво ли знае човек в днешно време. А още повече в други, вече отминали времена.
- Видя ли, брато ? – Обадил се чернокосият брат. – Имало Господ и за другите, освен за хората.
- Видях. Явно нещата са разделени. А аз си мислех, че Господ е един.
- Май му споменахме името без нужда ? – И чернокосият брат започнал да се смее на глас.
Русокосият брат погледал небето. То било синьо, с малки бели облачета.
- Днес няма да вали. – Констатирал русокосият брат. – Но и няма да стане горещо.
- А ние просто ще отидем на кино, което още не е измислено. И ще се сбием за пореден път... Искам да бъда куче ! Искам да ме обичат и аз да обичам ! Искам да разбера какво е любовта.
- А аз искам да разбера защо хората не се обичат достатъчно. Ако хората се обичаха достатъчно и си помагаха достатъчно може би и ние щяхме да бъдем удостоени с възможността да станем хора. Представяш ли си ! Ние – хора !
През това време семействтото също гледало небето. Децата се радвали и ръкопляскали. Синът даже се обадил :
- А голямото куче е мое !
В този момент на поляната се появил продавачът от пазара. Той ходел бавно и бил някак си остарял. Трите кучета спрели да играят. Продавачът се приближил и вдигнал ръка нагоре. Всички, включително и братята замръзнали…И вече не чували и не виждали нищо. Продвачът седнал на земята и въздъхнал…
Къде е границата между доброто и злото ? Къде и какво представлява избора между любовта и омразата ? Как кучетата избират хората ? А как хората избират кучетата ?
Продавачът станал и отново махнал с ръка. Всички оживели и…
Тути залаял и полетял. Джаки изръмжал и скочил в скута на момиченцето. Русият брат взел в ръце момченцето и започнал да му пее. Чернокосият брат започнал да обикаля къщата и след около десет минути се върнал, носейки един огромен бюфет на гръб. От далечината се появил един мършав вълк. Той вървял бавно , но решително. Когато се изравнил с хората спрял. Джаки скочил от скута на момиченчето и се приближил към него. И започнал да го души. Вълкът завъртял опашка…Всъщност това било вълчица. Тя погледнала кокетно Джаки и започнала да имитира бягане. Тогава Тути се спуснал от небето и подгонил вълчицата. Само че тя си харесвала Джаки. Озъбила се на Тути и Тути май разбрал. Момчето скочило от ръцете на русокосия брат , взело Тути и започнало да го целува. Чернокосият брят се приближил към родителите и се опитал да ги прегърне и двамата. Те малко се смутили и любезно го отблъснали. Тогава другото момиченце отишло при него и го прегърнало. Чернокосият го вдигнал на ръце и го подхвърлил във въздуха. Най – малката сестра се втурнала към Джаки и вълчицата и започнала да им говори на някакъв странен език. Те я слушали и само въртели опашки. Майката и бащата първоначално само се оглеждали с безпокойство, но когато разбрали, че светът е станал по – добър , се прегърнали и се целунали…
Продавачът от пазара се усмихнал. Отдавна не бил виждал толкова много щастие на едно място. И все пак…Всички знаем, че пълно щастие няма.
6.
Кой знае защо попитах сам себе си. И сам на себе си си отговорих :
– Не започвай да разказваш приказки, които не знаеш как да завършиш. Не започвай да правиш стъпки напред, когато не знаеш как да се върнеш назад. Не започвай да правиш планове , когато правещите плановете за теб те лъжат и те използват. Обичай винаги, когато обичаш, но никога не се мъчи да обичаш. Вярвай не на тези на които искаш да вярваш, а на тези , които ти дават възможност да им повярваш, стига ти да можеш да им повярваш, без те да се опитат да те излъжат…
- Как ще свърши приказката? – ме попита продавачът от пазара.
- Не знам. Това май е приказка без край. – отговорих аз.
- Ти разбра ли кой кого избра ? – ме попита разказвачът на приказки.
- Аз ли трябва да разбера ? Всъщност… Вярно е. Аз трябва да избера кой кого е избрал. А защо…
- Защото изборът има значение.
- А когато избираш, винаги ли си прав ?
- Зависи. Искаш ли да променим края ?
Аз се замислих. Какво би трябвало да се промени в края на тази приказка ? А всъщност тази приказка трябва ли да има край ? Искам всички приказки да са безкрайни…
- Не може ! – каза продавачът. Само десет процента от приказките могат да бъдат без край. А твоята е точно на границата преди следващите десет процента.
- Жалко. И сега ? Най – важното за една приказка е краят. Той трябва да е истински и поучителен. Не мислиш ли така ?
- Аз какво мисля не е важно. – продавачът от пазара се изправи и посочи пред себе си – Виж, това ти си го измислил. Ти носиш отговорност за него. Това, че съм тук, значи, че си измислил нещо хубаво. Или го довърши, или си строши главата. – И продавача от пазара изчезна.
Аз се замислих. И ми стана тъжно. И реших да довърша приказката.
7.
Не е измислено нищо, което да прави хората добри или лоши. Не е нужно да се насилваме да правим каквото и да е. Но все пак…
Тути се изправил на задните си крака и казал :
- А бе хора, докога ще позволявате на вълците да се омитат, когато си искат !
Джаки изръмжал и казал :
- Писна ми да ме тормозят, когато не искам да ме тормозят.
Русият брат казал :
- Когато съм сам не ми е добре.
Черният брат изкрещял :
- Искам да имам приятели !
Майката и бащата протегнали ръце към небето и казали в хор :
- Благодаря ти… !
Трите деца първоначално мълчали. Чудели се какво да кажат. И накрая закрещяли като луди. Тути и Джаки се присъединили към тях без да крещят. Но били доволни. Никой не знае кога едно куче е щастливо. А още повече кога са щастливи две кучета.
На вечерта всички седнали на трапезата, яли, пили и се веселили. По едно време чернокосият брат погледнал родителите и им казал :
- Добри хора, ние спасихме вашата дъщеря. Какво ще кажете тя да участва в спасението на света ?
Всички го погледнали изненадани. Даже Тути и Джаки го погледнали с най - големия си интерес.
- Какво искаш да кажеш ? – попитал бащата.
Тогава се обадил русият брат.
- Брат ми иска да каже, че светът има нужда от нещо, което да ни укротява – нас двамата. Да застава между нас или да бъде непрекъснато около нас. Да бъде пред нас и зад нас. С две думи да ни бъде опора и мерило. А и също да ни дава надежда , че ние не сме загубени в себе си и за себе си. Да ни гледа и да ни вижда. Да ни мисли и да ни съчувства. Да ни се радва и да ни спира, когато се бием като изумели…
Момиченчето се усмихнало. То разбирало, че говорят за него.
- А може ли да взема Джаки със себе си ? – попитало то.
Никой не отговорил.
- Всъщност как ти е името, момиченце ? – попитал чернокосият брат.
- Съдба. – отговорило детето.
Джаки за пръв път залаял. И започнал да лае така, че лаят му приличал на кучешка песен…