автор: apostola

Каквото ми трябва
под чистото слънце,
аз все го сравнявам
със златното зрънце.

И детска главичка
във мен да се гуши,
а вън на простора
любов да се сУши.

Чудесното цвете
да рАсне във двора,
а сутрин да срещам
усмихнати хора.

И топлия хлебец
да пуши на маса.
За нови успехи
да имам нагласа.

И топличка стряха
от дъжд да ме скрива.
Надежда пред мене
сърце да открива.

И сънища леки
във мен да се спират.
Мераците искам
след мен да умират.

А птичата песен
във мен да захлъхва
и вятър любовен
в коса да полъхва.

И нежна ръчица
сърце да допира,
а женския поглед
дъха ми да спира.

В браздата да никне
пшеничено зрънце.
И жив да съм, Боже,
под бялото слънце!