автор: DobromirIvanov

Вкочанен от студ, усещам: някой разкопава скелета ми буден;
Нямам плът- отдавна всичко е превърнато в земя, във пръст и пепел;
Ала костите разбират: някой рови, вижда ги и е учуден,
Впечатлен и горд, че е открил находка- ненапразно се е трепел.

Бавно и внимателно по бедрената кост прокарва шпакла остра,
Заледената скала отделя от пищяла вещо и прецизно,
Отстранява насипи от памтивека със надежда да превърне в мостра
Гръдния ми кош, ребрата; и държи се с мен като с дете капризно.

Аз не мога да помръдна- нямам мускули и жили- неподвижен-
И не виждам този, който ме открива- даже и очи си нямам,
Само с костите си чувствам инструментите и малко съм угрижен
Да не повреди останките ми и внимавам да не се одрямам.

Полъх свеж погалва древните ми кости и разбирам, че навън съм,
Че хилядолетно покривало, трупано от ветровете южни,
Някой е отметнал, мислейки си, че отдавна спя, във вечен сън съм.
Важното е слънчев лъч да сетят кокалите никому ненужни.

И, о, чудо, костите ми почват да се стоплят, бавно да се сгряват,
И започвам аз да благославям този, който ме изрови днеска;
Сякаш в отговор пък меки косми ме докосват, фино отстраняват
И последните полепнали по мен прашинки като след прическа.

Четката приключва галещата си разходка и се чудя сетне
Как ще продължи да ме третира моят откривател тъй способен.
Миг безвремие и скелетът ми губи почва, докато ми светне,
Че на части ме повдигат, носят и раздалечават- час злокобен.

Но, обаче, изведнъж усещам допир на ръка човешка, жива,
Нямам слух, да чуя кой говори, обоняние- да помириша,
Нито вкус- потта му да опитам, сигурно, с която ме облива,
Нямам и сърце, с което да почувствам кой над мене тихо диша.

Ала черепът, лишен от мозък, се понася в две ръце трептящи,
Топли длани ме изгарят, скулите опипват и тила ми милват,
И разбирам, че това е ласката на длани женски, лед топящи,
Пулсът на сърцето и долавям, ударите чести се усилват.

Нещо меко и уютно под брадичката опира, кадифено,
По релефа тръпнещ, що обгръща черепа ми плътно, разпознавам
Две бедра събрани и разбирам: тя положила е уморено
В скута си главата ми без страх: тя знае- аз не мога и да шавам.

Крайниците ми раздалечени в миг изтръпват от незнайно време,
Там, къде сърцето бе туптяло, взривове гърмят, вулкани ригнат:
Може би на таз археоложка нежна май за мен сега и дреме;
Моля се в музея на годината поне веднъж ръцете и да ме повдигнат.