(новела по скандинавската митология)
Бьорн лесно хвана посоката към Бларк Морк. Движеше се на запад и известно време следваше утъпкания път. Когато той се превърна в черна коларска пътека, Бьорн знаеше, че приближава крайната си цел. Огледа се. Беше изправен пред гъста гора с вековни дървета. Той здраво стисна торбата с храната в лявата си ръка, а в дясната - вярното копие. Щеше да намери прорицателката и да я разпита.
Воинът дори си тананикаше когато навлезе в горските дебри. В началото той вървеше уверено напред. С времето, обаче, тясната пътечка съвсем се изгуби и Бьорн се намери в гора, която ставаше все мрачна и непроходима. Скоро стана съвсем тихо. Пойните птици замлъкнаха. Стъпките му в шумата бяха единствения звук, който се чуваше наоколо. Той се поколеба: накъде ли вървеше? Не отиваше ли към гибелта си?
Гората стана съвсем тъмна и страшна, като подземен проход без лъч светлина. Бьорн скоро започна да си проправя път пипнешком, като разчиташе повече на интуицията си, отколкото на очите си, които сега не виждаха нищо.
- Мечка страх, мен не страх - каза си той и продължи.
Стана още по-тъмно. Бьорн вдигна ръка пред очите си, но дори нея не виждаше. Въздухът стана тежък, и влажен и сякаш се лепеше по тялото му. Войнът нададе боен вик: той отекна глухо в тъмнината и заглъхна. Беше съвсем сам в пълен мрак. Можеше само да се движи напред и да се опита да потисне паниката, която се надигаше в гърдите му. Сега разбра защо наричаха мястото Бларк Морк; едва ли имаше по земята по-злокобна и смразяваща гора. Крачка напред, още една, още една…. трябваше да излезе оттам.
Почвата под краката му поддаде и той се сгромоляса в тишината с вик "Ингрииииииииииид".
Знаеше, че е отворил очи, защото почувства клепачите си да мърдат, но не защото виждаше нищо. Опипа земята под себе си: беше гъста, лепкава кал. Копието му лежеше паднало до торбата с храната. Той го взе в ръце и допирът с оръжието му вдъхна увереност. Въпреки това Бьорн не спираше да се пита дали това не бе краят му. Така ли щеше да свържи Воинът Бьорн? Сам, на никого немил, недраг, без дом, на дъното на черна яма, загинал не като герой в битка на бойното поле, а от глад и жажда? Не, трябваше да има начин….
Тогава той чу гласа. Звукът бе пронизителен, като писък, като жена, която умираше в агонията си. Гласът плачеше, стенеше, молеше се. Ако тъмната гора и тишината му се бяха сторили злокобни, то гласът го накара да потрепне от ужас. Умираше ли жената? Болна си беше, ранена? И тя ли беше в клопката на Бларк Морк като него? Щеше ли да загине и тя?
Бьорн се изправи на крака - ах, как го болеше дясното коляно! Нямаше на кого да разчита. Имаше единствено и само себе си, а жената, която не преставаше да стене, нямаше на кого друг да се надява. Воплите й не преставаха и това му даде криле. Той започна да опипва стените на малкия си затвор. Разбра, че е попаднал в дълбока яма между дърветата. Ужасният звук се чуваше все така силно и от него косите му настъхваха. Трябваше, трябваше да се измъкне и да намери жената!
Воден от гласа и от инстинкта си, в пълна тъмнина, Бьорн най-сетне откри извора на спасението си. Ръката му напипа един корен. Той го сграбчи и се хвана за него като удавник за сламка. Можеше да се опита да се изкачи по него, ако си помагаше с копието! Той напрегна мищците си до краен предел. Изкачването по корена му се стори безкрайно. С последни сили метна копието си отвън, повдигна се на ръце и успя да се изкатери извън дупката.
Воплите не секваха. Бьорн се блъскаше в дърветата, но продължаваше напред. Гората се разреди и в далечината най-сетне видя силуета на жената, която викаше за помощ. Пътеката водеща към нея се раздвояваше. В далечината вляво се виждаше светла точка, която обещаваше изход от Бларк Морк, спасение от злокобните дебри. Воплите на жената го водеха надясно, където дърветата отново се сгъстяваха до непрогледен мрак.
Да се притече на помощ на жената означаваше, че и двамата могат да се загубят безвъзвратно. Щеше да остане погребан в това ужасяващо място, забравен от всички. Щеше да умре бавно и мъчително, а после богиня Хел щеше да го отнесе в безрадостното си подземно царство. Ранената сигурно щеше да е следваща. А ако поемеше още сега към светлината, скоро щеше да се намери далеч от прокобата на Бларк Морк.
"Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си." Думите на странника отекнаха в съзнанието му. Бьорн нямаше нищо за губене. Неговата душата бе обречена от деня, в който Ингрид намери смъртта си. Сега не бе време да мисли за себе си. Някой се нуждаеше от него и той щеше да повярва в себе си.
Бьорн затъкна копието си тръгна към непознатата. Крачка напред. Крачка напред. Още една крачка. Той трябва да стигне до жената и ѝ помогне. И, о, да, гласът се чуваше все по-близко и по-близко! Но… вопли ли бяха това? Стенанието започна да прилича на песен. Бьорн продължаваше напред и вече му се струваше, че жената не лежи, а седи и го чака. Гласът още се чуваше, но Бьорн сега вече бе сигурен, че е песен, а не плач и вопли. Изумен и объркан, той се затича напред.
Когато си проправи път през храстите, той най-сетне я видя. Намираше се в двора на малка къща. Жената премиташе двора с дълга сламена метла. Край нея се въртеше малко момченце със светли къдрици. Бьорн се приближи и я огледа с широко отворени очи. Тя носеше бяла риза, тъмна фуста и престилка; беше съвсем млада, с руса коса до кръста и изглеждаше много красива. Какво ли правеше тук? А къде ли се намираха?
- Добър ден! - поздрави той. Жената спря работата си и се изправи. Усмихна му се приветливо. - Търся прорицателката от Бларк Морк.
- Аз съм - рече тя.
Бьорн присви очи подозрително. Той си представяше, че ще види прегърбена и побеляла старица с набръчкано от старостта лице. Със сигурност не бе очаквал боговете да навестяват млада, красива жена с дете и бяла като мляко кожа.
- Друго мислеше, че ще намериш, а? - поклати глава жената с кротка усмивка. - Досега не се ли научи да се доверяваш на сърцето си, а не на очите си?
Бьорн се сепна и се огледа. Намираше се на зелена поляна, а лекият полъх идваше от рехавия гъсталак вдясно. Нямаше и следа от злокобната черна гора. Той разтърка очи и най-сетне разбра. Всичко бе маскирано с илюзия, за да държи натрапниците далеч.
- Аз съм Гудрун - представи се жената и изтри ръце в престилката си. - Защо не влезеш? Имам меденки, а съм чувала, че мечките обичат.
Тя се усмишна широко и го подкани към къщата с жест. Когато влязоха, тя посочи празния стол до масата и сложи пред него купа меденки. Toй си взе една и поблагодари с кимване на глава.
- Е - попита накрая Гудрун - какво мога да направя за теб?
-Нали си прорицателка. Нима не знаеш?
- Може и да се досещам. А може да искам да чуя от теб.
Бьорн я загледа. Косата ѝ се стелеше на прекрасни златисти вълни до кръста, а шията ѝ имаше цвета на пресен сняг. На лицето ѝ бе изписана приветлива усмивка, която много я разхубавяваше. Oчите ѝ му напомняха на два бездънни сини кладенеца с весели точици топаз в тях. Под тънката ѝ риза прозираха пълни гърди. Той преглътна. Гудрун бе много красива и за пръв път от десет години до сега Бьорн се почувства привлечен от жена.
- Не ми е лесно – въздъхна той.
- Тъй е. Но ако битката е лесна, победата не е славна. Е, ще говориш ли с мен?
- Преди десет години в пристъп на луда ревност убих любимата си и неродения ни син… - болеше го да изрече думите, но Гудрун излъчваше завладяващо спокойствие и вдъхваше доверие.
- Чувстваш вина, при това голяма - каза тя. - Но аз виждам, че ти съжаляваш и това е за добро.
Той кимна с пълна уста. Меденките бяха чудесни.
- И така - продължи Гудрун. - Любимата ти е загинала от твоята ръка и ти се разкайваш. На пръсти се броят смелчаците дошли чак до тук да търсят отговор на въпросите си. За жалост нямам силата да върна времето назад.
- А няма ли начин да я върна от мястото, където е тя сега? - попита той тихо.
Гудрун поклати глава бавно.
- Не. Боговете не правят изключения, инак всички щяха да молят за своите близки. Стореното е сторено. Тя вече е при Фрейя. Мъртва е и това не можеш да промениш. Ала друго все можеш да направиш. - Той я погледна изпитателно. - Нима всеки ден не си мислиш дали тя би ти простила?
Бьорн отново кимна много бавно в знак на съгласие.
- Какво ти каза Ингрид преди да умре?
- Че ме обича - рече той едва чуто. Гърлото му бе сухо като пясък.
- А знаеш ли защо ти е казала точно това? - попита го Гудрун. Бьорн не отговори. - Защото е имало нещо в теб, ловецо, което я е накарало да се влюби в теб.
Погледът му срещна нейния и Бьорн го побиха тръпки. Тя можеше да има осанка на млада жена, но очите ѝ пронизваха като нож в сърцето. Гудрун сама взе една меденка и я захапа.
- Хубави са, нали? Ти си извършил престъпление, боецо. Връщане назад няма, но може би с последните си думи тя ти е казвала, че е готова да ти прости. Това достатъчно ли е, за да простиш сам на себе си?
Бьорн нямаше отговор и само се взираше в меденките.
- Тя е добре сега - каза Гудрун. - На нея повече няма как да помогнеш, но на други можеш.
Рунтавите му вежди се вдигнаха във въпрос.
- Не си тук, защото си измъчван от вина, ловецо. Тук си или за да посрещнеш смъртта, или да намериш изкупление. - Очите ѝ се взряха в него, сякаш пробиваха дупки в самото му същество. - Любимата и сина си от гроба не можеш да върнеш, но можеш да помогнеш на много други жени и деца да не споделят същата съдба.
- Как да сторя това?
- На няколко дни път оттук има едно село. Хората в него гладуват и ако не се намери храна, ще умрат.
- Аз съм войн, а не земеделец! - възрази Бьорн разпалено.
Гудрун взе някакъв зеленчук в полата си и започна да го бели.
- Какво знаеш за Один? - попита тя.
- Че е върховен бог, баща на Тор и съпруг на Фрейя. Покровител е на войната.
- И на какво още?
- На мъдростта.
- Така е. А мислил ли си защо е така? Ако Один бе само един убиец, без да има мъдро и справедливо сърце, щеше ли да е повече от свирен звяр, щеше ли да е върховен бог? Помисли за Один, помисли и за себе си, боецо. Ти доказа силата и куража си. Нека видим сега и мъдростта. Великите мъже имат мощта да побеждава враговете на бойното поле, да разрушват, но само най-великите знаят и да градят. - Тя започна да реже зеленчука с бързи, коси движения. - Лесно е да отнемеш живот, а трудно е да дадеш. Вината те измъчва, но колкото далеч би отишъл, за да я изкупиш?
- Това не знам - каза той, макар да знаеше, че Гудрун не очаква отговор.
- Изборът е твой. Ти дойде при мен, разказа ми болката си, а аз ти дадох съвет. Дали ще го послушаш зависи само от това колко е силно желанието ти да получиш прошка. - Жената го погледна в очите и отново го побиха тръпки от дълбочината в тях. - Това вече нито аз, нито боговете можем да решим. Само ти.
Гудрун остави зеленчука на масата.
- Става вече късно. Можеш да пренощуваш тук. Утре ще ти кажа как да стигнеш селото. Имаш време да мислиш до сутринта.
Той с радост прие.
(следва продължение на трета част)