автор: JohnnyCash

(новела по скандинавската митология)

ЧАСТ 3 – ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ

Десет години се минаха откакто Бьорн запали дома си и напусна родните си земи завинаги. Той изостави обичаите си на ловец, за да се превърне в прочут воин. Славата му се носеше на длъж и на шир. Към много племена се бе присъединяваше за кратко, но никъде не се задържаше за дълго, към никого не се привързваше. Другар в битките бе на мнозина, ала никой не можеше да го нарече свой приятел или да надникне в душата му.
Бьорн бе измъчван от огромна вина. През всичките тези години смъртта, която бе причинил на невинната си жена и дете, го изяждаше отвътре. Самотата беше единствения му спътник в безкрайните битки на бойното поле. Колкото и слава и чест да печелеше, все не беше достатъчна да отмие петното на ужасното деяние. Ненавистта му към самия него му даваше криле; където другите влизаха в битка с напрегнато очакване в сърцето, той отиваше с желание и хъс. Бьорн сам търсеше смъртта, не се страхуваше от нея, защото вече се бе научил да презира живота. По негова вина бяха загинали близките му и както той не бе проявил милост към тях, така и не търсеше сега такава към себе си.
Спечелените битки и славата се трупаха, но времето течеше бавно и мъчително. Никаква победа не успя да му се услади, нито му помогна да се почувства по-малко предател и повече герой. Всяка година на датата, на която умряха Ингрид и сина му, Бьорн се оттегляше сам в най-близката гора и прекарваше деня в усамотение. Береше цял сноп цветя, които нареждаше около себе си в кръг, палеше огън и се молеше за душата на жена си, докато най-сетне умората надделееше над него късно след залез.
Този път той се намираше на сенчеста полянка и седеше замислен, облегнал гръб на едър камък покрит с мъх. В мислите си Бьорн се връщаше отново и отново към онези щастливи мигове край реката, когато Ингрид бе жива и двамата се любеха безкрайно под небето. Споменът дори успя да извика рядка усмивка на устните му.
Само инстинктът му на войн му помогна да се наведе бързо и да избегне летящия към него камък. Той улучи малка птичка, която падна мъртва на земята до него. Разгневен, Бьорн светкавично скочи на крака.
Измежду дърветата се показа грамадната фигура на мъж облечен в сиви дрехи и широкопола шапка, която прикриваше лицето му. В ръцете си носеше тежка тояга.
- Кой си ти? - извикна Бьорн. - Не можа ли другаде да ловуваш?
- ХА! Тая гора не е твоя.
Натрапникът се приближи към убитата птичка и я прибра в торбата си. Бьорн сега успя да го огледа по-добре. Изглеждаше на възраст, ала нещо му подсказваше, че е доста силен. Гъста брада закриваше брадичката на странника, а шапката все така му пречеше да види очите му.
- Върви си - каза Бьорн през зъби.
- Или? - отвърна мъжът спокойно.
- Опитах с добро да ме оставиш на мира, старче, не ме карай да опитвам със сила.
Натрапникът само се усмихна и приседна до огъня с птичката в ръка. Започна да скубе перцата ѝ едно по едно и да ги пуска по грижливо подредените цветя. Търпението на Бьорн се изчерпа и той се спусна към него. Пресегна се да сграбчи мъжа и да го разтърси, ала го чакаше изненада. Другият се премести по-бързо, отколкото Бьорн смяташе за възможно. С едно леко, плавно движение от кръста встрани той избегна удъра, а ръката му се стрелна към рамото на противника. Очите на Бьорн се разшириха както от изненадата, така и от болка; натрапникът го стискаше като в желязна хватка с уж слабите си ръце и не го оствяше да се обърне.
- Сила на великан, а ум на дете - рече старецът и го пусна.
Бьорн го изгледа на кръв, но не каза нищо и седна до него победен.
- Защо не ме оставиш сам? - попита го той още веднъж, този път по-меко.
-А защо да си тръгвам, щом можем да пийнем вино, за битки да си поговорим, опит да обменим?
- Не ми приличаш на воин.
Странникът се засмя с пълно гърло.
- Не винаги всичко е така както изглежда на пръв поглед. - Той се закашля и добави: - не си ли го забелязвал?
Бьорн се стресна. Защо ли се сети за Ингрид и изневярата, която тя така и не бе извършила? Той изгледа странника накриво.
- Може и да съм, може и да не съм - отвърна Бьорн уклончиво.
През това време старецът бръкна в торбата си и както бе обещал, извади оттам мях вино. Махна запушалката и отпи шумно, сетне по приятелски го предложи на Бьорн. Бившият ловец сви рамене, пое го и сам го надигна. Кимна; виното беше превъзходно и сега не съжаляваше, че другият е останал да го сподели с него.
- За кого са цветята?
- За мен са - отвърна Бьорн. Виното беше много силно и ароматно. Главата му се замая от него.
- Ами! - изсумтя странникът с неверие.
- За жена ми са - въздъхна Бьорн. Питието го беше упоило. - Само че тя няма да ги види. Умря точно пред десет години.
- Липсва ти, а? - Бьорн само кимна. -Какво се случи с нея?
В друго време и на друго място бившият ловец никога не би разкрил сърцето си, още по-малко пред напълно непознат човек, ала беше годишнината от трагичния ден, споменът много му тежеше, а виното развързваше езика. Думите сами излязоха от устата му преди да успее да ги спре:
- Един ден я видях в храстите до пътя с най-близкия ми приятел. Помислих, че ми е изневерила. - Той отново отпи юнашки от виното; това му помогна да продължи. Вече почти нехаеше, че говори за най-дълбоката си болка с друго живо същество. - Когато се върна у дома, я прободох в сърцето с копието си. Тя загина от моята ръка, невинна и насилена от онзи, когото зачитах като роден брат.
- Аха - каза старецът и също отпи от мяха. – Затова си решил да станеш воин.
- Затова - каза Бьорн. Какво му ставаше? Това бяха няколко глътки, а той носеше на пиене.
Старецът поглади сивата си брада. Шапката още закриваше очите му, които оставаха в сянка.
- Много воини съм срещал и много истории съм слушал. Така е - най-свиреп е този, който няма какво повече да губи.
Бьорн само кимна. Сините му очи, обикновено равнодушни и студени, сега се взираха в подредените цветчета по земята.
-Аз нямам какво повече да губя - рече той глухо. - Затова и не се страхувам от нищо.
- Хаха! От нищо ли не се страхуваш? Не вярвам!
Бьорг го изгледа с досада и отпи поредна глътка от божественото питие.
- Глупакът не познава страх - рече странникът. – Героят го познава, но не го показва.
- Какво означава това?
Старецът се облегна на камъка и сложи тежката тояга в скута си.
- Ти нямаш страх от враговете на бойното поле, а всъщност бягаш от страховете в сърцето си. От себе си никъде не можеш да се скриеш.
Бьорн бе готов да сграбчи края на копието си и да удари странника задето го наричаше страхливец, но бързо премисли и се отказа. Беше чул самата истина. С бой нямаше да убеди непознатия.
- Не мога да се скрия - въздъхна той. - Колкото и да бягам.
- Страхът се надвива с кураж и решителност, момче. Колкото и воини да избиеш в битка, без тези двете нищо не постигаш. Слава, чест ли? Аха! Щом човек няма смелостта да погледне отражението си в реката, що за герой е? Истински смелият първо надвива врага в себе си.
В пиянското си заслепение - или прозрение - Бьорн видя правотата в думите на стареца. Смъртта му се струваше като утеха, като прошка. Не от смелост влизаше в битка, а от страх и презрение към самия себе си. На света нямаше товар, който тежеше повече на плещите от вината без възможност за изкупление. Очите му се присвиха изпитателно.
- Ти нали каза, че много си видял - рече той замислен. - Ако беше на мое място, какво би сторил?
- Щях да победя врага в себе си - отвърна хитро странникът.
- А как би го постигнал?
- Ммммм - рече непознатият с крива усмивка. - Ти, момче, май имаш да измиеш петно от името си?
- Това, да. А и все си мисля как ли е Ингрид сега. Дали е спокойна? Дали има сили да ми прости това, което аз не мога да си простя?
- А, така ли! - старецът плесна с ръце. – Знам аз кой ще ти помогне с това.
Бьорн се чувстваше странно. Виното го бе опило, но мислеше по-трезво от всякога. А може би бе вярна поговорката, че във виното е истината?
- Кой може да ми помогне? - попита той нетърпеливо.
- Знам за една Премъдра жена, която живее в Бларк Морк. Казват, че била прорицателка и боговете се спирали да говорят с нея. Срещал съм я и аз. Може би ще отговори на въпросите ти. – Странникът бавно се изправи на крака. - Хубаво поговорихме с теб, боецо, но мен пътят ме зове, а и слънцето ще залезе скоро. Иди ти при Премъдрата, ще научиш нещо за себе си. Успех ти пожелавам. Едно запомни от мен. Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си. Пак ще се срещнем.
С това той махна на Бьорн, пожела му лека вечер и преди да чуе отговора изчезна между дърветата. Воинът остана да размишлява сам.


На следващата утрин Бьорн се събуди в средата на леглото от цветя с пресъхнала уста и сковано от дългия сън тяло. Беше сънувал нещо мрачно и злокобно. Първата му мисъл бе за странника, който бе видял вчера, и за думите му. Можеше да пренебрегне срещата им, сякаш никога нищо не е било. Ала какъв живот го очакваше? Щеше да е както сега, изпълнен само с горчивина и угризения. А дали тази прорицателка щеше да му каже дали Ингрид му е простила? "Не се страхувам от нищо," бе казал той, "защото нямам какво да губя." Пред него стоеше изборът да се впусне в нещо ново и неизвестно, окрилен от смътна надежда, или да продължи живота си както до сега, в горчивина, вина и безнадежност. Бьорн се изправи на крака и прибра остатъка от храната в торбата си. Решението бе взето.


(следва продължение на трета част)