автор: mitko_jordanov

Имаш своето право на глас, имаш право да ме осъждаш, дори да освободиш своите задръжки, да позволиш на ръката си да изяви своето мнение. Прав си, аз съм грешен, не съм светец, аз съм
просто човек като всички останали, дори да съм „вдигнал летвата много високо”. Или може би очакванията са били илюзорни. Този конфликт съществува от както свят светува. За мен има истина една – пътя по който вървя. Верен, грешен, това е моя път и съм готов цената му да заплатя. Не се чувствам ни длъжник, ни жетрва, аз съм себе си и ще се устоявам.
Потресен съм от две неща. Първо от къде се появи тази агресия и античовечност. Второ защо най-близките ми същества не ме приемат. Как успях да посея толкова омраза около себе си? С какво предизвиквам тази злоба? Толкова силна, че самият човек се дави в нея. В началото мислех, че за Вас е непростимо, че не съм непогрешим. Не, Вие просто не приемате, че не съм такъв какъвто искате да бъда. До тук добре. Бих изпитал същото. Но злоба, омраза. Дори няма значение, че са насочени към мен, самия факт, че съществуват в най-близките ми хора ме изумява. Бих го простил на враговете си, на изроди, на разни неандерталци, но как на Вас...просто ще нося тази вина и ще страдам за Вас.
Тъжно е, че отново ровим в това, което ни разделя, а не търсим това което ни свързва. За него се сещаме, когато ни раздели живота и някой напусне света, тогава си даваме сметка колко много неща са ни свързвали с него. Нишки тънки като от коприна, но оплетени в огромна паяжина. Едва тогава осъзнаваме, че сме ощетени, че сме загубили нещо ценно и скъпо, близък човек.
Трудно е, да свикнеш с тези мисли, да приемеш, че това е всичко което можеш да съизживееш с близък човек, да се примириш, че това е начинът по който протича живота, като река през ждрело. Бързата струя се блъска в безбройни завои, убива бавно своята сила и мощ, но постоянството и изтрива твърдостта на скалата. Вода и камък с хилядолетия отнемат взаимно от себе си вместо да се подкрепят, а над тях само пръски и пеня, грохот и спомен за нечий чужд живот.
Тежко е, само да чакаш кога ще дойде момент за равносметка, за да изплуват истините на повърхността, а през останалото време да позволяваш на дробовете си просто да функционират, вместо да дишат свобода. Да подържаш помпичката изрядна, вместо да позволиш на сърцето да гори. Времето дава, времето отнема. То ни пренася от един свят в друг и непрекъснато сменя премените ни. За нас остава само да се примирим..с него...с тях... със себе си.