автор: petia_bozhilova

Първа част
II.
Мара

От къде се бяха взели всички тези деца? И колко странни бяха! Хилави, мърляви, с изпити лица, дрипавите им дрехи висяха на телцата им като на телени закачалки. Шляпаха в калта с босите си крачета и я гледаха с такива големи очи. Телцата им зъзнеха, а погледите им, втренчени във вързопа, който носеше, сякаш прогаряха мръсния плат и ровеха вътре.
А там нямаше нищо, само хлопатарите на мъртвите овце, които дрънчаха на всяка стъпка. Топлата кошара я нямаше, нямаше храна, нямаше дрехи. Децата трепереха в дрипите си, тя трепереше в тънката риза, звънците трепереха във вързопа. Студено...
–Кукуругу-у-у-у-у!
Мара отвори очи и се надигна в полумрака . Сграбчи леката завивка, която беше отметнала в съня си, зави се до ушите и седна по турски в средата на широката спалня. Трепереше.
–Кукуригу-у-у-у!
Телефонът, оставен на тоалетката, вибрираше и кукуригаше настойчиво. Сигурно беше вече шест и Делян трябваше да става за работа.
–Кукури....
Делян влетя в стаята по халат, обгърнат от аромат на афтършейв, грабна телефона и натисна копчето. Обърна се към Мара и я погледна като дете, счупило поредната ваза в хола:
–Извинявай. Все забравям да изключа алармата.
–Студено ми е...
–Идвам.
Делян свали халата, сгъна го светкавично и го сложи го на стола . Мара се усмихна. Дори когато цепеха секундата и бързаха за самолет или болницата, той си оставаше пазителят на реда...докато не се сгушеше в него гола.
Косите му бяха влажни, кожата му мека, ръцете му здрави, езикът му горещ. Обичаше да го милва дълго, дълго, но тази сутрин просто го сграбчи като удавник-спасителната греда и той потъна в нея с див тласък. Кръвта ѝ завря и кипна като бутилките шампанско в новогодишните им нощи. Тапата гръмна и се удари в тавана, блеснаха фойерверки или звезди, не виждаше какво е през затворените очи и не искаше да знае. Децата от съня бяха Млечният път и всичко пулсираше в едно със сърцето...не знаеше неговото ли е то или нейното.
–Обичам те.
–Ти си всичко за мен.
–Тогава защо се страхуваш?
Тя намести русата си глава по-удобно на гърдите му, които още се надигаха развълнувано и плъзна меката си длан по тялото му.
–От глада в очите на децата. От празните кошари. От излишните вече хлопатари.
–Това е само сън, миличко!
–От студа също ме е страх. От сто години насам не е имало такъв студен месец в Мадрид.
Гърдите му под нежното ѝ ухо се разтресоха от смях:
–За студа лекарството го имаме. Ако ме няма, ме викаш, ако спя-ме будиш и-готово.
–А ако мен ме няма?
–Не може да те няма! Нали знаеш, че без теб съм за никъде и няма да те пусна да тръгнеш?
–Чувствувам се излишна, знаеш го. Седем години борба тук, толкова твой труд отиде да завършвам курсове, да приравнявам дипломи ...и да вися на врата ти. А уж се търсели специалисти по информационни технологии!...
–Да ми висиш на врата определено ми харесва. Твоята домашна яхния-също.
Мара се дръпна от него, кръстоса дългите си, голи крака в любимата си поза и го погледна под русите си вежди.
–Ти вече не ме вземаш на сериозно.
–Ето, сега ще те взема най-сериозно на ръце и ще те занеса в кухнята. Знам, че не обичаш кафе в леглото, а аз вече съм гладен като лъв.
–Престани!
Делян протегна ръка и бащински я помилва по сламената коса, пръсната по гърба ѝ.
–Ще се справим. Знаеш, че не ме е страх нито от работа, нито от безработица! Седем години издържахме, ще издържим още десет пъти по толкова! Ако трябва, ще отидем в друга страна, в друг континент, на друга планета ако трябва ще отидем! Там ще ти построя един град само за теб, по хубав даже от тези от компютърните игри, които правиш! Само бъди до мен, моля те!
Усети как силната му ръка я придърпва и с облекчение се върна на гърдите му. Встрани от тях ѝ беше студено.
–Не е ли време да тръгваш за работа?
–Забравила си, че днес е събота.
–Да, прав си...Много ли си гладен? Нека останем още малко така.
Повдигна брадичка и обсипа шията му с леки, влажни благодарствени целувки. Усети как ръката му се плъзна по гърдите ѝ, а дишането му се учести. Затвори очи и се остави на милувките му.
***
–Излезе ли някаква работа за мен, Маре? Или още нищо...
–Олег има предложение, мамо. Да заместваш два месеца една негова сънародничка. Късметлия си ти, при този процент безработица тук...Ето, аз мързелувам толкова месеци, а ти идваш и можеш да започнеш веднага
Мара гледаше към камерата на компютъра и се усмихваше с най-веселата си усмивка. Знаеше, че майка ѝ там, в Стара Загора, следи всяко мускулче на лицето ѝ.
–Дона казва, че това е най –подходящото място за човек като теб, който иска да събере материал и да напише роман за живота в Испания.-продължи тя, като отпи от билковия чай- При нас и година да седиш, какво можеш да напишеш? Едно и също-битка за хляба, както се изразяваш ти . А там ще видиш битка... срещу хляба. Жената била вечно на диети.
–Много съм любопитна, Маре!
В гласа на Ивана, който излизаше от екрана, звучеше такава изкуствена бодрост, че Мара усети как чаят засяда на гърлото ѝ.
–Защо искаш да направиш това, мамо? Бъде откровена с мен, не съм вече малка!
–Искам да посветя два месеца на себе си, дете! Нямам ли това право?
–Мамо, ако искаш да посветиш време на себе си, трябва да стоиш на километри от такава работа! Имаш ли представа какво означава да живееш в чуждата къща 24 в денонощието и да си непрекъснато на разположение?
–Точно това ми трябва, Маре! Искам да работя в една испанска къща, да видя отблизо живота на едно семейство и да напиша ...още не знам какво, но искам да го напиша. А за работата, знаеш, колкото повече, по-добре за мен!
–По всичко личи, че в това отношение ще си повече от добре. Къщата е огромна, на четири етажа. Благороднически род, фамилията на съпруга е де Голи.
–Е, поне няма да има много за гладене, щом ще работя за голи.
Смехът на Ивана беше искрен и дълбок. От много време не беше я чувала да смее така. Може би наистина идеята ѝ не беше толкова налудничава. Ивана беше здрава , домакинският труд за нея не беше работа, а страст, езикът беше научила учудващо добре, макар и със самоучители...Само този довод за написването на бестселър ѝ се струваше съшит с бели конци. Имаше нещо друго, което трябваше да опита да разбере.
–Добре, майко Агата Кристи. Ще те чакаме другата седмица...да се прегърнем, а за другото...
–За другото- Бог пред мен и аз - след него, детето ми. При всички случаи ще бъде положителен опит за мен. Вярвай ми, няма да ви изложа!
– Знам, мамо.
Мара изключи разговора и се облегна на рамото на Делян, който мълчаливо беше слушал целия разговор, работейки нещо на своя лаптоп.
–Ще видим какво ще излезе от тази приумица на моята майка. За работата зная, че няма да се изложи, но...
–Леля Ваня няма да се изложи.-вметна той - Не знам само госпожа работодателката ѝ дали няма да се издъни!
–Защо казваш това? Ние не ги познаваме?
–Изглежда само ние двамата с теб не ги познаваме, защото не гледаме телевизия. Светът ги познава и още как! Цели страници в интернет са посветени на нея и на видния ѝ съпруг.
Делян сложи лаптопа на коленете ѝ и се изправи.
–Биографията на де Голи е като тюрлю гювеч. Като изключим обвиненията за убийство, от всички други обвинения си има. Ще прескоча да Олег, миличко, да си поговорим по мъжки. Искам да чуя какво ще ми каже той за тези негови...благородници. А ти почети, ако искаш, заслужава си.

(следва)