автор: JohnnyCash

(новела по скандинавската митология, продължение)

Бьорн не го свърташе на едно място цяла сутрин. Какво му ставаше? Защо в мислите си се връщаше все към мига, когато се озова лице в лице с Ингрид? Какво ставаше с тялото му? Какво беше онова странно напрежение в жилите му, от което не можеше да се отърве, неясните желания? Докривя му. Той набързо улови няколко заека, одра ги и седна замислен край огъня пред колибата.
Тя нямаше да дойде днес, но той можеше да слезе до селото и да я види сам. Ковачът редовно купуваше от месото му, а му трябваше нов остър нож.
Бьорн простоянно се оглеждаше за Ингрид, но вместо нея по пътя към ковача видя друго познато лице. Ако Бьорн можеше да нарече някого другар от детинство и приятел, то това беше Хадриан. Хадриан бе буен, силен и вечно усмихнат; двамата понякога ловуваха заедно и си устройваха детински състезания. Бьорн мислеше за своя връстник почти като за собствен брат.
- Хей, Бьорн! - викна му Хадриан и го тупна по рамото за поздрав. - Какво те води насам?
- Нож ми трябва - призна Бьорн само половината истина.
- Радвам се да те видя в селото - рече Хадриан. На широкото му червендалесто лице се изписа усмивка. – Вече не слизаш сред нас така често.
Бьорн кимна. Хадриан понечи да продължи, когато нещо привлече вниманието му и той млъкна. Бьорн се обърна и погледна в същата посока. Сърцето му затуптя силно. Беше Ингрид. Носеше кош с дрехи в ръцете си и весело разговаряше с жената на ковача. Косата ѝ както винаги бе закичена с цветя. Усетила, че я наблюдават, тя извърна глава и прати лъчезарна усмивка към двамата младежи, сетне се прибра в къщата. Бьорн само примигна, а лицето му се зачерви. Хадриан разтърси ръката му.
- Какво каза? - рече ловецът разсеяно. Все още гледаше към врата, зад която се беше скрила Ингрид.
- Попитах те дали я познаваш.
- Коя е тя? - каза Бьорн съвсем непринудено.
- Ингрид ѝ е името - обясни Хадриан. - Чужденка е.
Русите вежди на Бьорн се повдигнаха въпросително и приятелят му продължи:
- Имам предвид, родена е в друго племе. Затова косата ѝ е тъмна.
В тяхното село почти всички хора бяха руси със светли очи като Бьорн. Само Хадриан, майка му и неколцина други се отличаваха с тъмни коси, защото носеха корен от други племена.
- От къде идва? - попита уж нехайно Бьорн. Искаше му се да научи всичко за нея без да издава, че вече знае част от историята ѝ. – Отскоро ли е в селото?
- Отскоро. Нима нищо не знаеш? - Хадриан изглеждаше изненадан. Той изтупа си дрехите отзад и приседна на един камък. Бьорн поклати глава и направи същото.
- Дойде през зимата. Ти тогава не идваше често. - Хадриан кима в посоката, където беше изчезнала Ингрид. - Дъщеря е на вожда Ангъс.
Очите на Бьорн се разшириха от изненада. Ангъс бе прочут войн, вожд на своето племе и славата му се носеше на длъж и на шир. Чувал бе, че е взел за жена момиче от тяхното село, но досега Бьорн не се бе интересувал дали това бе истина.
- И какво прави тя нас? - попита накрая той.
- Майка ѝ пристанала на Ангъс и така се родили тя и братята ѝ. Когато баща ѝ и братята ѝ загинали славно в битка и тя останала съвсем сама, дошла да живее при брата на покойната ѝ майка, ковача. - Хадриан кимна. – Пристигнала съвсем сама на кон в снега. Смело момиче. Сега помага на жената на ковача. Всички младежи се интересуват от нея, но тя не обръща внимание на никого.
Хадриан въздъхна. Бьорн отвори уста да каже, че към него се отнася другояче, ала си замълча. Не спомена и за срещите им край реката - може би и тя щеше да му се сърди, ако го направеше.
- Аз трябва да свърша с ковача преди да започне да се смрачава - рече ловецът и стана. - Хубаво е да те видя. И новини ми каза също.
- Слизай по-често и пак ще говорим. Пази се, Бьорн.
Ловецът само кимна и влезе при ковача.


Слънцето вече изгряваше когато Ингрид дойде. Бьорн седеше на брега на рекичката и я чакаше. В последната седмица бяха превърнали това в ритуал. Щом зората пукнеше, тя се измъкваше от къщата на ковача, за да дойде да се срещне с него. Двамата седяха заедно и разговаряха или беряха плодове и билки, опознаваха се един друг. Нещо притесняше Бьорн, а той не знаеше как да сподели. Никога преди не бе имал толкова близък човек, колкото му беше сега Ингрид. Веднъж разбрала, че той е научил за произхода си, тя му разказваше за баща си и за чудовищата, които бе победил, за битките на племето си с враговете. После младата жена, с глава облегната на рамото му, му бе доверила, че единствено с него се чувства щастлива както във времето, когато е била сред своето племе, сред семейството си. И двамата бяха самотни и откриваха радост и взаимност в компанията на другия. Защо тогава вместо да си отиде странното напрежение, което изпитваше Бьорн, то само се засилваше с времето? Искаше му се да я докосне, да прокара пръсти през хубавата ѝ тъмна коса и да погали кожата ѝ, но го бе срам да ѝ каже. Нима не му беше тя най-близката? С всеки изминал път щом бяха заедно, чувството ставаше все по-силно и смущаващо.
Още в далечината Бьорн забеляза, че девойката носи нещо в ръцете си, но не се виждаше какво е то. Ингрид го докосна по гърба с върха на пръстите си и седна до него.
- Добро утро, Бьорн.
Той отвърна на жеста.
- Добро да е. - Изгледа вързопа в ръцете ѝ. - Какво носиш?
- Риза. - Зелените ѝ очи го гледаха дръзко. - Предния път ме упрекна, че вече не се къпя, а аз ти казах, че не е справедливо.
Младият ловец кимна, а тя продължи:
- Но аз искам да се изкъпя.
- Д-д-д-да си тръгна ли? - заекна той с пресъхнало гърло. Искаше отново да я види как се съблича, как се радва на водата.
- Не. Ще се къпем заедно.
- Н-н-н-н-ние? Заедно?
- Само ако имаш кураж, ловецо. - Тя наведе глава към него и прошепна, гласът ѝ трепереше. - Имаш ли?
- И да се съблека?
Ингрид кимна. Бьорн я изгледа втрещен. Без да откъсва очи от него, тя стана и започна да отвързва връзките на роклята си. Когато фустата падна в краката ѝ, Ингрид бавно разхлаби ризата си и тя бавно се смъкна по стройната ѝ снага. Бьорн не можеше нито да преглътне, нито да извърне поглед от нея. Мечтаеше да се протегне, да я докосне, ала как би могъл с тежките си мечешки лапи? Какво би си помислила Ингрид? Сигурно щеше да я изплаши. Копнежът и страхът се бореха в него.
Ингрид го погледна в очите още веднъж и му направи знак с ръка да я последва, сетне се обърна и влезе във водата. Бьорн я гледаше нерешително. Какво да направи? Така му се искаше, ала така се боеше. Страх го беше, че тя ще му се изсмее, ще го отхвърли, ще се уплаши. Ала най-лошото нямаше да е само това. Ингрид му беше толкова близка… ако я прогонеше с мечешката си недодяланост, как щеше да си прости? Как щеше да живее с презрението към себе си, че е загубил единствената си приятелка?
Страх. Ловецът презираше тази дума. Тя бе безчестие за един мъж. "Ще имаш ли куража?", го бе питала тя. Той помисли. Щеше да я отблъсне със сигурност, ако се съблечеше и я уплашеше. Но може би Ингрид щеше да го презре повече, ако си останеше страхливец и само я гледаше както гладен стар вълк гледа малко зайче?
Между страха и желанието, надви желанието. Ингрид беше вече в реката и водата стигаше до шията ѝ. Усмихваше му се окуражително. Бьорн стана и съвсем внимателно започна да съблича кожите си. Една по една те се струпаха на купчина до нейните. С всяко парче се увеличаваше страхът, но и решителността му. Когато остана последната кожа покриваща слабинините му, той не се поколеба. С бързо движение той я събу и застана съвсем гол на брега.
Беше му много трудно да вдигне поглед от земята и да го премести към Ингрид. На нейното лице бе изписана най-широката усмивка, която той бе виждал някога. Нямаше и следа от уплаха или отвращение на лицето ѝ; вместо това в погледа ѝ се четеше огромна само любопитство и интерес. Бог знае защо очите ѝ бяха приковани на мястото, където се съединяваха краката му. Без да мисли Бьорн се прикри с ръце, а Ингрид само се засмя и го подкани с ръка.
Младият мъж я последва във водата. Тя изписука весело и заплува навътре. Инстинктът на ловец се обади и Бьорн се спусна след нея; не бе трудно да я настигне и да я докосне по рамото.
Ингрид се обърна и се намери на една крачка разстояние от него. За нея плуването беше изморително и тя си поемаше дълбоко въздух; гърдите ѝ бързо се вдигаха и спускаха. Бьорн се взря в бялото ѝ вратле, в мократа ѝ коса, в деликатните извивки на тялото ѝ. Отново му се прииска, но силно както никога досега да я докосне, да я прегърне. Да ѝ каже, че я боготвори. Непреодолимо желание изпълни жилите му. Тя му бе така близка, ала и така далечна, недостижима: бяха само на ръка разстояние, но той усещаше, че ги дели истинска пропаст.
Бьорн внимателно вдигна очи към нейните. Погледите им се кръстосаха само за миг.
Ингрид бавно посегна към него и го докосна по бузата. Връхчетата на пръстите ѝ обходиха лицето му, сетне се спуснаха към шията. И когато тя набра смелост отново да го погледне, в очите ѝ се четеше същото трескаво желание, каквото и в неговите.
Бьорн се предаде.
Ръката му се вдигна към рамото ѝ и го погали; тя потрепери и тръпката премина и у него. Той жадно прокара пръсти през косата ѝ, за да се наслади на коприненото усещане; тя помилва брадата му. Обятията им се разтвориха едновременно и те потънаха в прегръдките си. Ръцете на Бьорн зашариха по гърба ѝ, по гърдите ѝ. За пръв път той изпълни мечтата си да докосне и милва кожата ѝ без да се страхува.
Двамат загубиха представа за времето в безкрайната поредица от милувки и взаимно изучаване. Бьорн погали страните ѝ под водата и се спря на мястото между бедрата й; изненада се колко бе нежно, гладко и топло. В отговор Ингрид се надигна да целуне устните му, хвана китката му и го поведе към брега. Бьорн не се съпротивляваше; нито имаше сили, нито искаше. Най-хубавият му сън най-сетне се случваше наяве. Ингрид не го беше отблъснала, нито се бе изплашила от него; вместо това тя го бе приела, приела….
Когато се намериха на брега, Ингрид легна на тревата, стиснала ръката му, сякаш се страхуваше, че той може да избяга. Бьорн покри гърдите ѝ с целувки и не сваляше очи от нея докато тя примижваше и се извиваше под него. А когато се спусна към корема ѝ, тя изстена и го привлече към себе си.
Не опитът, а инстинкът подсказа на Бьорн какво да направи. Той целуна шията ѝ, взря се в очите ѝ и щом срещна одобрение в тях, се наведе над нея и телата им се сляха. Стон се изтръгна от девойката, което губеше моминството си, ала погледът ѝ му казваше да не спира, да продължава. Наранил ли я беше? Болеше ли я? Можеше ли да си прости ако беше така? Мислите избледняха, сляха се с удоволствието и запрепускаха в такт с движенията му.
Бьорн бе прекарал целия си кратък живот в самота и най-сетне в очите на Ингрид бе открил самия себе си. Радостта и облекчението се сляха в едно и за пръв път откак майка му умря пред много години, той усети сълзи по бузите си, а като огледален образ Ингрид плачеше с него.
-Толкова си красива - прошепна ѝ той.
Тя само му се усмихна уморено и кимна.
Понякога мълчанието казваше сто пъти повече, отколкото хиляди думи.

(следва продължение на втора част)