автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (9)

Весело пламъче блещукаше в лъскавите оркски очи на Оног. Красивото цвете от стъкло и дърво беше привлякло вниманието на алхимичката. Чиракът на магьосника не изпитваше и капка съмнение, че Валора е излязла от скривалището си, за да следи именно него. Защо, обаче, се беше скрила? Защо ли не му беше позволила да я види?
Въпреки че по природа полуоркът беше предпазлив, този път любопитството в него надделя. Още на следващия ден той потърси Хана в кухнята и предложи сам да занесе закуската на Валора. Доволна, че поне веднъж се е отървала от досадното задължение, тъщата на магьосника му връчи подноса. Оног остави храната на стълбището и се скри в стаята си. Не бе изминал и четвърт час, когато свещта, която носеше със себе си, се запали сама. Чиракът я духна и се усмихна доволно: простият му магически капан се беше задействал. Той се затича обратно към двора и безцеремонно нахлу в кулата на алхимичката. Очакваше да намери Валора на стълбището, замръзнала като статуя с подноса в ръце. Там, обаче, нямаше нито храна, нито жена. Оног дори не си направи труда да скрие изненадата и разочарованието си. От яд той изръмжа и удари с отворена длан по стената. На излизане от кулата затръшна вратата след себе си и си помисли кисело, че ако хитрата алхимичка го наблюдава отнякъде, сега сигурно се залива от смях.

Полуоркът не можеше да си обясни причините за провала си. Освен ако Валора сама не владееше магия, нямаше как да е направила и крачка нагоре към стаята си. Единствената друга възможност бе той да е сгрешил в заклинанието. Имаше един-единствен начин да провери.
Оног почти не спа. Въртеше се в леглото, мърмореше под носа си и обмисляше къде и какво може да се обърка. Едва призори той затвори очи, а когато се събуди, слънчевите лъчи вече надничаха през прозореца. Замаян и все още уморен, вместо към работната кула, той тръгна направо към кухнята. По пътя срещна Хана, която носеше закуската на Валора.
- Аз ще отнеса това – каза полуоркът с тон нетъпящ възражения и издърпа подноса от ръцете ѝ.
- Търсиш си белята, недей да ходиш при нея!
Оног се престори, че не я чува и се отдалечи по коридора.
- Троши си главата тогава, щом така си решил! – викна Хана след него.

Полуоркът не се спря. Той излезе на двора и заложи нов магически капан. После остави подноса на обичайното място, притаи се под стълбището и зачака. Времето минаваше, а нищо не се случваше. Мина половин час, после още половин, а Валора не се появяваше. Краката и гърбът го заболяха от неудобната поза, а храната все така си стоеше непокътната на стълбите. Оног се досети, че алхимичката вероятно е намерила начин да следи за присъствие в кулата си. Той неохотно излезе на двора, седна на тревата и изпъна краката си с въздишка на облекчение. Пламъкът на магическата свещ лумна. Полуоркът се втурна обратно в кулата на алхимичката. Щом отвори вратата, го блъсна струя силен вятър. Той чу затръшването на врата на горния етаж, а течението спря. Подносът беше изчезнал от стълбите.
Оног поклати глава. Не беше допуснал грешка със заклинанието си. Валора го беше надхитрила. Не само бе предугадила намеренията му, а някак бе успяла да преодолее магическия капан без да го задейства. Оног се оттегли в ковачницата с попарено самочувствие. Каквито и да бяха мотивите ѝ, Валора искаше да остане скрита от чужди очи на всяка цена. Защо си бе въобразил, че той, прост чирак, било то и на магьосник, може да се мери с опитна алхимичка? Оног трябваше да признае поражението си и да я остави на мира.

Работата не спореше и той стоя в ковачницата до късно. Както обикновено Хана му беше оставила вечерята на масата в трапезарията. Оног хапна на две, на три и се прибра в стаята си. Още на прага долови слаб аромат на билки. Той се огледа предпазливо и веднага забеляза парче пергамент, свит на руло върху леглото си. Без да му мисли младежът махна връвчицата, с която беше стегнат, и го отвори.
Оног очакваше да види послание от Валора, но вместо това листът се оказа съвсем празен. В неудомение той обърна пергамента, помириса го и отново го разгледа от двете страни. Чак тогава на страницата, като написани от невидима женска ръка, една след друга се появиха думите в яркочервено мастило: “не си играй с огъня. Валора.”
Оног усети силно парене по пръстите си и изтърва пергамента, който гореше пръстите му като парче нажежено желязо. Той зарева от болка, а дланите му се покриха с бели мехури. Полуоркът потърси спасение в банята, но ледената вода не помогна. Виковете му събудиха Хана, която се прояви на вратата на стаята си със свещ в ръка. Той ѝ показа ръцете си, а тя го заведе в кухнята и ги натопи в купичка с кисело мляко. Това най-сетне го облекчи, а болката отшумя.
- Прилича на компривна треска – каза Хана. - Какво стана?
- Изгорих се.
Твърде сънена, за да оспорва думите му, жената само поклати глава. След като превърза ръцете му, тя отново си легна да спи. Оног се прибра в стаята си и намери пергамента все още да лежи на пода до леглото. Той го хвана през парче плат и го разгледа отново. Нямаше и следа от магия по него. Въпреки че бе пострадал от номера, който му беше погодила Валора, той бе длъжен да признае пред себе си, че е впечатлен. Пергаментът беше покрит с почти незабележим слой бял прашец. Именно той бе причината за паренето, което бе почувствал. Оног имаше само повърностни познания по алхимия, но не му беше трудно да се досети, че посланието е написано със симпатично мастило. Тъй като думите не се появиха веднага, той го беше задържал в ръцете си достатъчно дълго, за да подейства прашецът и да нанесе поражения.

По-рано бе решил, че няма да закача повече Валора, но огненото й послание променяше всичко. Не можеше да й позволи да си мисли, че го е уплашила с една бележка! Щеше да й покаже, че не е страхливец! Трябваше да отвърне на удара с удар. Този път, обаче, нямаше да използва магия. Щеше да разчита единствено на своята находчивост и остър ум, за да я победи алхимичката в собствената й игра.
Междувременно се налагаше да се справи и с Корнелиус. На сутринта магьосникът го потърси в ковачницата и не му убягна, че ръцете на чирака му са превързани. Корнелиус се навъси. Оног изтръпна под изпитателния му поглед.
- Какво ти е станало?
- Изгорих се.
- Внимавай! Огънят не е играчка.
- Така е, маестро. Не е играчка – усмихна се кисело чиракът. – Занапред ще си отварям очите на четири.
Корнелиус се върна в работилницата, а Оног, останал сам, въздъхна с облекчение. Или Валора не беше казала нищо на магьосника, или не се интересуваше от номерата, които си погаждаха взаимно. И в двата случая трябваше да бъде особено предпазлив и да е готов за всичко.

На Оног му беше му ясно, че Валора е намерила начин да се измъква от кулата си незабелязано. Разхождаше се в коридора, влизаше в стаята му, следователно имаше достъп по всички жилищни помещения. Преди всичко трябваше да разбере къде ходи тя. Можеше да заложи магически капани навсякъде, но от опита си с подноса знаеше, че Валора бе открила начин да ги заобикаля. Ако беше опитен алхимик, щеше да направи светещ прах, да го посипе по стълбите и след това да проследи накъде водят стъпките. Оног, обаче, не беше, затова щеше да се задоволи с нещо по-просто. Той отмъкна кутията с брашно от кухнята и поръси с него пода на коридора, който водеше към стаята му.
На сутринта Оног залегна на земята и потърси следи. Виждаха се само отпечатъци от чехлите на Хана. Позна ги лесно, защото тъщата на магьосника накуцваше с единия крак. Той почисти старото брашно и посипа ново. След два дни усилията му се увенчаха с успех. Рано на сутринта полуоркът намери нови стъпки, твърде големи, за да са оставени от изящните крачета на Розина и твърде малки, за да са мъжки. Той потри доволно ръце.

След три седмици на наблюдения Оног научи къде обикаля Валора. Сърбеше го устата да каже на Хана, че алхимичката обича да похапва неканена от гозбите й през нощта, но успя да устои на изкушението. Най-много стъпки намери до стълбището зад ъгъла в края на коридора. След това те мистериозно се губеха. Той откри, че от това място човек без да бъде забелязан може да следи какво се случва на двора и на първия етаж на кулата. Оног знаеше точно какво му трябва. При почистването на мазето бяха открили модел на гигантски отровен паяк с космати крачета. На гърба му Оног постави нишки магия, които светеха в тъмното, след това го покри с яркочервена кърпа и го остави до стълбището. Измете остатъците от брашно, сложи едно огледалце на земята в ъгъла и зачака Валора да падне в клопката.
Тя се появи в късна нощ след няколко дни. Оног дремеше до вратата на стаята си, когато му се стори, че чува тихо топуркане. Той моментално легна на пода и насочи малкото си джобно огледалце към дъното на коридора. Нищо не се виждаше в тъмнината, полуоркът затова прилепи ухо към земята. Валора се беше спряла някъде до стълбите. Миг по-късно тишината бе разцепена от женски писък. През отражението в огледалото бързо преминаха пантофки и краищата на фуста. Оног се втурна към дъното на коридора, но щом стигна там, от алхимичката нямаше и следа. Много доволен от пълния успех на лудорията си, той се закикоти весело и се прибра в спалнята си. Спа като къпан чак до сутринта.
В следващите няколко месеца двамата с Валора си размениха по няколко удъра. Той сложи пищялки под стълбището в кулата й, а тя залепи обувките му за пода. На върха на работната кула Оног монтира огледало, което изпращаше ослепителен лъч в прозореца й, а за отмъщение Валора се вмъкна в стаята му и задигна чирашката му роба.

Полуоркът отделяше много време на атаките на Валора и започна да изостава с работата по голема. Един ден уморен от нощно бдение в коридора, той задряма на пода в ковачницата. Събуди се от една жилава ръка, която грубо го разтърсваше.
- Вземи се в ръце, момче! – скастри го магьосникът. – Сън спомен не оставя! Тук си, за да се учиш и да ми помагаш. От седмица нищо не си направил по механизма на главата...
Корнелиус здраво го нахока, а нещастният полуорк го изслуша с наведена глава. Когато на другата сутрин той отвори врата на стаята си и върху него се изсипа кофа с ледена вода, той разбра, че е време да сложат край на пакостите. Оног потърси Розина и й довери, че си е навлякал гнева на Валора.
- Алхимичката е жив дявол – оплака се той.
- Така съм чувала, да. Обаче аз знам с какво можеш да я омилостивиш! – усмихна се кокетно девойката. – Тя много обича сладкишите на ханджийката Лана. Най са й любими с малини и сметана. Знам го, защото често оставя бележки на Хана да й носим от тях. Ако ми дадеш хубаво украшение за продан, с част от парите ще ти купя сладкиш с малини, а с останалите ще се почерпя за услугата.
- Договорихме се – стисна Оног ръката на Розина.
Вярна на думата си, при следващата си разходка до града дъщерята на магьосника донесе разкошен сладкиш. Оног се облиза при вида му и с усилие на волята си наложи да не го докосва. На капака на кутията забоде бяло знаменце. Вътре постави бележка, на която пишеше само една-единствена дума въпрос: “ПРИМИРИЕ?”. След това занесе сладкиша на стълбището на Валора и веднага си тръгна.
Оставаше само да чака отговор и да се надява.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!