автор: JohnnyCash

(новела по скандинавската митология, продължение)

ЧАСТ 2 – ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ

Ингрид удържа на думата си и и дойде на следващия ден, където вече я очакваше килим от пръсти диви цветя. За да успее навреме, Бьорн беше дошъл край реката още по тъмно: въпреки пролетното изобилие, цветята в околностите свършваха и той трябваше да носи нови от все по-далечни полянки. Ала усилията му бяха щедро възнаградени, тъй като Ингрид събу обувките си и мина с боси нозе по цветчетата като им се любуваше. Накрая седна както обичайно и зачака.
Бьорн я гледаше от близкото възвишение. Буйната му коса беше сресана и прибрана на опашка на тила, а новите му кожи го правеха по-малко страшен. Щом му стана ясно, тя няма да се къпе гола, когато знае със сигурност, че той е наблизо, той въздъхна и тръгна към нея. Ингрид бе прегънала коленете си към себе си и наблюдаваше водата. Когато го чу да идва, тя леко наклони глава настрани.
- Здравей - каза му тя.
- Здравей. Радвам се, че дойде.
Ингрид едва сега вдигна глава и го погледна. Усмихваше се. Косата ѝ блестеше на слънцето. Бьорн се покашля, за да прикрие смущението си, и седна до нея.
- Не съм те виждал в селото – Бьорн наруши мълчанието пръв.
Тя въздъхна.
- Дойдох през зимата. Сираче съм. Баща ми умря в битка преди няколко години, а майка ми от треска. Братята ми ме пазеха и се грижеха за мен след като родителите ми си отидоха, но и те паднаха в бой. Останах сама. Мама е била от това село. Баща ми я отмъкнал и я направил своя жена. Сега живея при ковача, той ми е чичо. Подслони ме когато останах без дом; помагам му да гледа децата. А ти?
- Аз наистина живея в гората. - Защо се чувстваше така недодялан и див и в същото време така спокоен и доволен? - Ловец съм, какъвто беше и баща ми. Той умря миналата зима. Болест покоси майка ми и сестрите ми когато бях още малък. Сега си нямам никого.
Ингрид му се усмихна топло и съвсем непринудено го докосна по ръката. Той потръпна и инстинктивно се отдръпна. Усмивката ѝ угасна.
- Извинявай - каза му тя и погледна надолу.
- Оо - изломоти Бьорн. - Няма нищо. Не очаквах… няма ли да се къпеш днес?
- Може би. - Зелените ѝ очи го изгледаха с любопитство. - Ти как ме откри? Мислех си, че тук никой не идва.
- Аз само понякога. Когато не хвана нищо по-близо до колибата.
- Така ли минава целият ти ден? В ловуване?
Бьорн кимна.
- Аз никога не съм ловувала! – каза ведро Ингрид. - Искам да опитам. Трудно ли е?
Бьорн я изгледа в почуда.
- Да ловуваш? Та ти си жена! Не може!
Като чу това, Ингрид доби решително изражение.
- Ти каза, че живееш сам в гората и че сам си правиш вечеря. Кожите ти изглеждат чисти. Кой готви, пере и чисти колибата ти? Това е все женска работа.
Тежка въздишка се отрони от гърдите на Бьорн. Домашните задължения не му тежаха, но изведнъж му стана криво.
- Друг избор нямам - рече той със зле прикрита горчивина.
- Ами ако аз на път за реката се загубя в гората? Ако, за да оцелея, ми се наложи да ловувам? Тогава и аз няма да имам избор, но няма да знам как, освен ако някой не ме научи.
Бьорн бе на път да се огъне пред силата на аргументите ѝ, ала все още я гледаше неубедено.
- Хайде, Бьорн - насърчи го момичето с неустоимата си усмивка. - Ти си ме гледал как се къпя, нали така? Искам да те погледам как ловуваш.
Той се предаде.
- Добре - промърмори ловецът. - Само гледай да не плашиш дивеча.
Ингрид се ухили.
- Утре - рече тя и се изправи. – Ако ще ловуваме, ще се върна утре. Става ли?
Бьорн дори не положи усилия да прикрие широката си усмивка.
- Става - съгласи се той. – Призори ще те чакам.
- До утре. Само не забравяй.
С тези думи тя му махна и изчезна.
Умът на ловеца не побираше как би могъл да забрави.


В уреченото време Ингрид се появи с меки обувки и семпла кафява рокличка над бялата си риза. Косата ѝ беше навита около главата ѝ да не ѝ пречи, а в очите ѝ блестеше игриво пламъче.
Бьорн бе роден и отгледан ловец; той гледаше сериозно на обещанието си да ѝ покаже как се ловува. Чувстваше се уверен и сигурен, с авторитет. Ингрид само се забавляваше. Тя гонеше пъстри пеперуди и се въртеше весело докато плитката ѝ се пръсна на къдрави тъмнокестеняви вълни по гърба ѝ. Бьорн не спираше да мисли как една усмивка на устните на млада девойка можеше изцяло да преобърне сивия му ден. Той наблюдаваше Инггрид и не спираше да се удивлява на промяната в самия себе си; сякаш цял живот бе спал зимен сън, едва сега се пробуждаше, за да намери един така красив и различен свят.
Ингрид нехаеше за лова. На нея ѝ беше по-забавно да проследи заек или да се затича след катерица, отколкото да се научи как да ги лови. Бьорн сумтеше и се мусеше цялата сутрин, но накрая и той се присъедини към детинските ѝ игри сред гората.
Надвечер Ингрид видя една много красива пеперуда и хукна след нея. В надпревара с нея Бьорн се препъна в едно корен и полетя напред, като събори и момичето със себе си. След двамата и двамата се намериха един до друг на земята. Ловецът силно се изчерви, а Ингрид се закикоти. Бьорн добре знаеше, че веднага трябва да се отдръпне от нея и да ѝ помогне да се изправи, ала сам не можеше сам да принуди тялото си да го стори. Ингрид извърна глава и очите им се срещнаха. Дъхът ѝ погали лицето му. Той изпита силно желание да докосне косите ѝ, да погали бузата ѝ, да целуне устите ѝ. Вместо това той промъомори някакво извинение и се претърколи. Ингрид го изгледа с усмивка и взе ръката му в своята.
- Ела да погледаме залеза - рече тя и го поведе към реката.
Двамата седнаха на брега и се взряха в небето обагрено в прекрасен розово-лилаво-червеникаво. Бьорн го беше виждал хиляди пъти; никога преди не си бе мислил, че залезът е красив, ала сега това му се видя естествено. Ингрид подпря главата си на рамото му и замълча за кратко. Бьорн никога не се бе чувствал така щастлив през живота си. Той си помисли, че би дал всичко да спре хода на времето и да направи този миг вечен.
- Трябва да се връщам в селото – рече неохотно тя. – Трябва.
- Утре ще дойдеш пак, нали?
Тя поклати глава.
- Друг път. Утре не може. - С това тя докосна рамото му и стана. - Ще се видим скоро, Бьорн, - добави тя и изчезна.


(следва продължение на втора част)