автор: JohnnyCash

(новела по скандинавската митология)

ЧАСТ 1 - ДЕВИЦАТА КРАЙ РЕКАТА

Бьорн се измъкна от колибата си още преди изгрев слънце.
Обичаше да ловува още преди природата да се е разбудила. Харесваше му да вдишва аромата на росна трева, да слуша първите песни на птиците, да наблюдава как първите лъчи се прокрадват между листата на дърветата. За ловеца нямаше нищо по-прекрасно от гората в ранната утрин.

Той не бързаше. С тихи стъпки измина пътеката оставена от него след безбройте разходки навътре в шубраците. Беше заложил много капани за зайци и отиваше да ги провери един по един. С малко късмет до обяд над огъня щеше не само да къкри вкусна яхния, а и да остане достатъчно месо, което да размени в селото за нови обувки и кания за ножа.
Ала в този ден късметът не му се усмихваше. Само таралеж беше попаднал в последния капана и ловецът с въздишка го освободи и го пусна да си ходи. Видя сърна, но тя избга още преди да вдигне оръжието си към нея. Успя да уцели една-единствена птица, която едва щеше да му стигне да залъже глада си. Надеждите му скоро преминаха в пълно разочарование. Нищо не можеше да улови, въпреки че търсеше все по-надолу по по-надолу, където обикновено рядко стъпваше.
Когато достигна реката, Бьорн спря да си почине. Той събу износените си кожени обувки и потопи краката си във водата. Неуспехите не му се нравеха. В гората се чувстваше господар, но в този ден тя вземаше надмощие над него.
Бьорн гребна от водата с длан и я поднесе към напуканите си устни. Тя се стече на тънка струйка меду пръстите му и потече в пазвата му. Ловецът изруга на глас и за малко да не усети шумоленето в храстите. Нещо се движеше в другия края на реката. Бьорн наостри слух и се питаи; ако успехът му се усмихнеше, скоро щеше да има обяд.
Стъпките не бяха обичайни. Заешките бяха далеч по-леки, катериците се движеха ловко и бързо, а глиганите никога не слизаха до тук. Бьорн се скри зад един храст. Когато стъпките се приближиха, а сетне спряха, той се прокрадна напред към мястото, откъдето се чуваше шумоленето.
Не беше нито глиган, нито мечка. Беше човек, млада жена, непозната. Дъхът на ловеца спря. Какво правеше тя тук? Под прикритието на храстите можеше да проследи всяко нейно движение. Девойката имаше дълги тъмнокестеняви коси сплетени на плитка до кръста ѝ, стройна снага и много бяла кожа. Тя грациозно седна на брега и внимателно разплете косите си. Сетне без да бърза тя съблече елека си и тръгна към водата. Очите на Бьорн се разшириха. Ръцете ѝ се плъзнаха под дългата ленена риза и тя се смъкна на земята.
Бьорн никога не бе виждал жена без дрехи от врата надолу, а сега пред погледа му се разкриваха голи гърди, корем, бедра и глезени. Младият ловец не можеше да откъсне очи от прекрасната гледка. Хрумна му, че момичето е дошло в този див край на гората, за да бъде съвсем само, и че той не бива да става свидетел на банята ѝ. Бьорн бе разкъсван от дълга си да се оттегли и от желанието да я погледа още малко; в битката надделя желанието и той остана на място, очите му приковани в хубавата млада девойка.
Тя се усмихна и потопи пръстите на крачетата си в студената вода. Ловецът облиза устни. Млечнобелите ѝ гърди съвсем не приличаха на малките пъпки, които имаше той: бяха набъбнали, изваяни, като две обли ябълчици. Бедрата ѝ бяха дълги, кръстчето ѝ тънко, а мястото, където се съединяваха краката ѝ, беше скромно прикрито със светлички косми. Бьорн се почеса по главата; така ли изглеждаше и Фрейя, богинята на цветята и красотата? Искаше му да се приближи още до нея, да докосне кожата ѝ, да покали косите ѝ, да помилва гърдите ѝ. Никога преди не бе виждал нещо толкова смущаващо, но и така хубаво. Младото му сърце заби лудо, а бузите му се покриха с руменина.
Девойката се потопи във водата и заплува. Бьорн се молеше тя да не се приближи дотолкова, че да го забележи; той сякаш бе като замръзнал на място като статуя. Тя бе обърна по гръб и онези слънчеви лъчи, който успяваха да си пробият път през короната от дървесни листа, заиграха по мокрото ѝ тяло. Като се насити, момичето излезе от водата (а косата ѝ се стелеше така изкусително по гърба ѝ на мокри кичури) и се протегна под слънцето да изсъхне. Сетне, все така гола, тя изпра дрехата си в реката.
Бьорн видя как тя облече чиста риза и наново сплете плитката си; тананикаше си весела мелодия и току пъхваше по някое цветче между кичурите. Ловецът си мечтаеше сцената никога да не свърши, но скоро момичето стана, усмихна се на водата и си тръгна с ризата си в ръка. На една част от него му се искаше да се затича след нея, да я настигне, да я спре. Скоро девойката се смали до бяла точица и накрая изчезна между дърветата. Тъга завладя сърцето на ловеца.
Слънцето вече грееше високо в небето, когато Бьорн с бавни стъпки се затътри обратно към колибата си. Нямаше повече желание да ловува, нито бе гладен. Легна си преди залез, но отново не можеше да заспи. Мислите му все се въртяха около прекрасното голо създание, което бе видял край реката. В мечтите му девойката бе близо и той можеше да я гледа и да я докосва. Можеше да се приближи колкото си желае без да се стеснява. Можеше да сложи и той цвете в косите ѝ. А после тя докоскваше и него. Постепенно мечтите му се превърнаха в сънища и за пръв от много време, Бьорн се усмихваше насън.

(ще има продължение)