автор: LeoBedrosian

Когато стъпках
мъжката си същност,
бодливи рози
деряха пръстите
и немите въпроси
изцеждаха очите ти
до последната
солена сълза
попила на
ревера ми.
Завих като койот
оставен от стадото
и се овълчих
пред кошарата
в която ти,
вакло агне
учеше Кант и
виеше кадели
по Ницше.

Кой е сега
хищника, с кръвясалия поглед?
Аз ли, самотен койот
безутешно виещ
към студената луна?
Или ти, с кървавата вълна
разкъсваща философски
последния ми вопъл?

Кой е твоят
Шопенхауер,
извикващ вида и
поставящ капани
на горкия индивид?
Събличаща кърваво
руно оголваш своят Ницчевски
свръх аз и ме оставяш
с вълна в зейналата ми паст
да преглъщам вакли космати
фандъци на добрата
поетична
философска школа
от елински стоици.
Оставяш ме
да се задавя
от питагорейската ти
същност
и подгряваш
чашата със бучиниш.
И как да пиша,
когато пях оди
и обезкървих своя
стоичен практицизъм?
,,,
Добре, че беше Платон
инак съвсем щях
да полудея пред
безапелационния ти
реализъм..
И всичко това,
аз Сократ -
основателя на
съвременните
ценности!
Да падна ниско
по една студена
Хипатия!
...
Какво падение!