автор: ladyinblack

Безкраен ден, а сякаш триминутиe-
не стига за задачите планувани.
Заспива самотата върху скута ми,
усилно ми е всяко съществуване.

Безкраен свят, а как тесни килията,
претъпкана от мисли и въздишки.
Дори да намалим нечистотията
къде ще хвърлим тази смет излишна?

Събирах пепелта от всички спомени,
а вятърът подухна и отнесе я.
Това е мъдростта му - че преломен е,
а моето е глупава депресия.

Отроскотях, не ставам за виреене,
дори пръстта не ми е днес постеля.
Единствен Бог почива си в неделите,
а аз не доживях и до неделя.

март 13