автор: thebigplucky

Като черна котка пресече съня ми.
Очите ти прогориха част от паметта за тогава.
И още налитат от сенките внезапно,
и още ме стряскат -
покоя си изгубих отдавна.
Изглежда прекалено дълго съм те мечтал.
Всичко идеални съчетания на пропорции и нюанси
в образа ти съм слял
и съм го измолили от Създателя.
За теб парче от реброто си му дадох;
на теб – останалото – ако ти потрябва.
За да те има в отредената ми нишичка от света.
За да си моя – теб вечер да очаквам...

Изглежда твърде дълго съм бил само в теб взрян,
пренебрегвал съм крайностите на реалността
и на това между тях.
Наивността ми - не е оправдание.
Дълго очакваното – не винаги се получава
или не така, както го очакваш.
Аз?!С теб!? Истински!?... Е, .. може би някога...
Ти?! С мен!? Като хората!?.. Едва ли...
Прекалено много задраскани парчета биография в мемоарите
и прекалено много празнота в настоящето.
Знаците постоянно предсказват сбъдване на някогашни предсказания;
животът с нагризаните си остатъци – потвърждава го.
А и какво друго би могъл да обещае
освен свеждане на глава пред участта.
Отрицателните герои поне ги мразят;
на второстепенните – кой им обръща внимание...

Отдалечаваш се...
Дори и това някак си успяваш красиво да правиш.
Всичко бих дал, елегантността на последното помахване -
за друг да е отправена.
Усмивката – да не е така – като за последно прощаваща.
Жестовете – да не са така премерено изящни...
Смазващо е, че ще те запомня точно такава
и този кошмар дълго, дълго ще се повтаря.
Душата ми със сянката ти се е сляла -
няма да те пусне и след смъртта.
Изглежда твърде дълго те е страдала...

_______________