автор: Rodenavlotos

Сетивата заситих- с последните глътки от теб-
беше виното старо- лежало във дъбови бъчви
и останах така, упоен от любов, но безхлебен,
доброволно душата си своя от храма отлъчил.

Ти отмина така- кратка буря от кратък сезон.
И защо бе различна от другите бури не зная,
но насити душата ми с толкова много озон,
че краката треперят и още главата се мае.

Аз съм онзи, разяждан от влагата стар галеон-
там на края на кея- купчина от старо желязо.
Бих заложил на покер душа за един милион,
ако можех отново с вълните във битка да вляза.

Аз съм сухият дънер, подмятан от яростен шквал
в океан от любов, във окото на собствена буря.
А вълните са нищо, сравнени с деветия вал
на душата ми- кораб, изгубил завинаги руля си.

Днес приготвих си дрехи, в които да ме облекат,
за когато ще стихне, ще стане сърцето ми равно.
Всички бъчви отворих и пуснах до край да текат-
да напълнят морето, в което ще бъда удавник.