автор: venipec

Част ІІІ

„Самото живеене е умиране, защото всеки изживян ден е един ден по-малко от живота ни.”
Фернанду Песоа „Книга на безспокойството”

Гласът на празната къща нямо прокънтя. Гръмотевичен грохот раздра нощната тишина и застина. Тежките капки на първият пролетен дъжд като куршуми запронизваха едва напъпилите цветове.
Жената неспокойно се размърда в постелята си и се сепна от съня. Сърцето й се сви от тревога. Страшна буря е. В такава нощ не е да си навън. Децата… Стана и излезе в коридора. Погледът й инстинктивно обходи закачалката, търсейки връхните им дрехи. Обувките им. Няма им ги обувките… Мислите й се заблъскаха като подплашени животни. Къде са обувките им? Къде са…
- Хайде, скъпа, върни се в леглото – топлият глас на съпруга й ласкаво я повика от прага на стаята. Силната му ръка я прегърна през раменете и я поведе обратно.
- Но децата….
- Шшшт.. – сложи пръст на устните й и я погали по главата. – Децата сега са добре. Не се притеснявай за тях.
Сънувала съм кошмар, помисли си и замълча. Не искаше да ги събуди. Върна се на пръсти в спалнята. Легна в леглото и се зави. Гласът на мъжа й бе така приспивен и лек. Топлата му ръка нежно галеше косите й. Почти се бе унесла в дрямка, когато внезапно последва взрив. Някъде дълбоко в нея, в дебрите на съзнанието й, действителността избухна безпощадно и унищожително. Децата ги няма. Няма ги вече повече от пет месеца. Цяла една вечност стъпките им не са отеквали в стаята на горния етаж, нито пък смехът им е разлюлявал камбанките на цветята из двора. Изтерзаната майчина душа болезнено се сви, отдръпна се от очертанията си и поиска да не бъде. Ех, така й се искаше да не идва утрешния ден… Да не бе идвал вчерашния, да не беше осъмвало утрото на злощастния й живот. Ако никога не се беше раждала, никога нямаше да се родят и двете й деца, никога нямаше да се случи сполетялата ги трагедия. Нямаше да има болка, нито страдание, нито каквото и да било.
Но животът е тук и сега. И не пита дали го искаме. Сърцето продължава да движи кръвта из тялото, колкото и да го боли. Колкото и душата да вика, разпната на своята Голгота…
Затвори очите си и остана така до сутринта. Безтегловно отпусната сред спомени, преживяваше отново и отново най-скъпите си мигове. Синът й се бе родил пръв. Само няколко минути по-късно се бе появила и дъщеря й. Двуяйчни близнаци. Различни и в същото време толкова еднакви. Приютяваше се в топлите им детски прегръдки и си мислеше, че няма по-голямо щастие на земята от обичта на малкото момче и момиче. Благословена… Ето такава мислеше, че ще бъде докато е жива. Сърцето й не можеше да си намери място от радост.
Времето се изтърколи бързо. Като мигване с очи и вече всичко е минало. Тържествата в детската градина, когато едва сдържаше сълзите, гледайки собствените си дечица да рецитират стихове и да пеят песни, за да я поздравят за празника. После първи клас – с тежките раници, пълни с буквари и читанки. Сричането над шарените детски книжки. Смятането. Опознаването на целия свят. Първите приятелства, първите любови, първите споделени тайни… Като някакъв вихър животът бе преминал със своите радости и тъги, със своите трудности и успехи. За да стигне до онзи последен ден, в който сърцата им щяха да замлъкнат завинаги. Сякаш всеки един миг от самото им раждане стремглаво и неумолимо ги бе водил натам.
Датата бе съдбоносна - 11.11.2011 година. Такова съвпадение на цифрите щеше да се повтори след чак сто години. Нумеролозите предричаха невиждани благополучия именно на този ден. Здраве, богатство и късмет за всички. Много двойки бяха решили да сключат брак на тази дата.
Сватбата на голямата племенница щеше да се състои в 11 ч. в съседното село. Цялото семейство радостно се бе готвило за големия ден. Специално за повода синът бе облякъл официален костюм. А дъщерята си бе ушила по поръчка рокля. Изглеждаха като от корицата на модно списание. Майката ги гледаше и сърцето й се пълнеше с гордост какви красиви деца е отгледала – радост за очите.
Рано сутринта търпеливо оформи косата на 19годишната си дъщеря в красива прическа. Докато я фризираше, си мислеше колко е хубаво, че периодът на пубертета вече напълно отмина и че двете могат отново да бъдат приятелки. Нищо, че през отминалите години от нерви започна да остарява. Нищо. Важното е, че пак намериха път една към друга. Толкова много бе страдала, когато децата й започнаха да се превръщат в отделни личности и вече нямаха нужда от неизменната майчина помощ. Толкова много я бе боляло от острия тон, с който бе поставяна точка на още неповдигнатите й въпроси. И се бе чудила какво нещо е живота, какъв кръговрат. Как всичко се повтаря по някаква неписана вселенска закономерност – как безспирно се гонят в безкрая родители и деца. И това се случва поколение, след поколение, след поколение… Така е било. Така и ще бъде. Още кънтяха в ушите й думите на собствената й майка, че един ден като има свои деца ще разбере. Но всичко това бе отминало. Косите вече сивееха, край очите личаха първите бръчки, вече я нямаше онази безгрижна усмивка на устните. Но не я интересуваше. Важното бе, че децата бяха пораснали и се бяха превърнали в прекрасни млади хора – със свои ценности, със свои мечти и идеали. Надяваше се, че прилежно е изпълнила житейската си задача да им даде възпитание, да ги научи да бъдат добри.

…
Момичето гледаше майка си в огледалото и си мислеше колко млада изглежда, преобразена от радостта на предстоящия сватбен ден. Сините й очи почти по момичешки отразяваха светлината на утринното слънце. Бе сложила червило на устните си и бе облякла най-хубавата си рокля.
Понякога си спомняше за годините на израстване, когато не се разбираха и се чудеше истина ли е било. Та това е нейната майка. Единствената. Тази, която винаги и при всякакви обстоятелства ще й мисли доброто. Тази, която не иска нищо друго освен да я предпази от опасност, да й помогне в трудност и да й спести проблем. Внезапна вълна на обич я връхлетя толкова силно, че почувства краката си подкосени. Обърна се и я целуна по бузата. Просто така. Заради нищо и заради всичко.
- Обичам те, мамо – каза и се сгуши в меката извивка на шията й. Вдиша от аромата й – топъл и странно познат. Помнеше го от най-ранните си детски дни. Щеше да го помни до края на живота си.
- И аз те обичам – отговори учудено жената. – Хайде сега, седни да ти довърша прическата.

…
Мама е много красива днес, мислеше си момчето. Искам някой ден да се оженя за точно такава жена. С морско сини очи и копринено нежни пръсти. И със същата усмивка.
Видя как сестра му стана от мястото си, обърна се и я целуна. Точно в този миг някаква необяснима тревожност трепна в сърцето му, но не й обърна внимание. Денят бе безоблачен и прекрасен. Щяха да се забавляват чудесно.

…
Пристигнаха първи. Така бе редно. Искаха да помогнат с каквото има нужда, но вече всичко бе готово. Булката сияеше в снежно бялата си рокля и очакваше с нетърпение своя любим.
Масите бяха подредени в градината, застлани с бели покривки и обсипани с цветя. Огромни букети от рози и лилиуми бяха разположени край мястото, на което щяха да застанат младоженците, за да се врекат във вярност до края на дните си. Тревата бе окосена предишната вечер и все още разнасяше дъхавия си аромат.
Гостите започнаха да пристигат и да се настаняват на красиво декорираните столове и пейки. С чаши в ръка хората оживено разговаряха.
Ритуалът бе трогателен. Всички думи бяха правилно подбрани и премерени. И както често се случва по такива събития, очите на повечето присъстващи се пълнеха със сълзи. В ъгълчетата и на нейните морско сини очи две сълзи напираха да прелеят. Представяше си мига, в който собствената й дъщеря на свой ред ще стане булка. Цял живот не бе давала косъм на падне от главата й, неуморно се бе се грижила да си има всичко, да бъде щастлива и нищичко да не й липсва. Но някой ден ще трябва да повери грижите за безценното си момиче на някой друг – на бъдещия й съпруг. Молеше се Господ да благоволи да я дари с добър спътник в живота, който да я зачита и обича, както й се полага.
Жената дискретно избърса сълзите и стисна топлата ръка на съпруга си. Неговите очи също издайнически блестяха. Сигурно и той тайно преживяваше сватбения ден на дъщеря им. Виждаше го просълзен за втори път в живота си. Първият път бе при раждането на близнаците.
След ритуала и първата целувка на младоженците гостите бяха поканени да заемат местата си на празничната маса. Порой от наздравици зазвъня, пожелавайки щастие и вечна обич. Оркестърът свиреше, младите танцуваха и се веселяха. Калейдоскоп от багри и звуци се въртеше във вихъра на танца.
Смя се така, както не се бе смяла от години. Чувстваше се истински щастлива. С две вече пораснали 19-годишни деца, готови да поемат по собствения си път в живота. Вече нямаха нужда от нейната неизменна грижа и закрила. Осъзна го, сякаш до онзи миг не го беше знаела и почувства как непосилен товар са свлече от раменете й. Почувства се леко, леко… Най-сетне можеше да си почине.
Отпусна се уморено на стола си. Затвори очите си, но само след миг ги отвори, дочула пронизителния писък на дъщеря си. Алено червено петно бе разцъфтяло на гърдите й. Сърцето на жената сякаш спря. Светът… Целият й свят се срути с главоломна сила и не остави нищо след себе си. Измина цяла вечност преди да осъзнае, че това не е смъртоносна рана, а вино и че момичето просто бе изцапало роклята си по невнимание.
Пулсът й дълго не успя да се нормализира. Но в крайна сметка не се бе случило нищо лошо. Каза си, че е голяма глупачка така да се притеснява от най-малкото и се опита да си възвърне доброто настроение. Потанцува, повесели се с останалите гости и скоро бе изтрила от паметта си всякакви спомени за разлято червено вино и изцапани рокли.
Вечерта неусетно напредна. Сватбарите започнаха да се уморяват и да се приготвят да се прибират по домовете си. Оркестъра изсвири последното си изпълнение.
- Мамо, вие вървете. Ние ще останем още малко и ще се приберем с колата на братовчеда.
Неизменната тръпка на тревогата отново се опита да я жегне. Не обичаше децата да отсъстват от къщи. Не обичаше да се прибират по малките нощни часове. Крайно време е да надживея този страх, каза си. Та те са вече 19-годишни. Могат да се грижат за себе си. Преглътна. Събра целия си кураж и каза :
-Добре. Забавлявайте се!
И толкова. От там нататък всичко се случи светкавично бързо. Сякаш никога не е било… Прибра се със съпруга си в домът им в съседното село. Пъхна се под завивките спокойна, както никога до сега. Сякаш всичко, което е имало да става вече се е случило. За пръв път в живота си, не усещаше тревога за децата. За пръв и последен път…
Бяха заспали, когато малко преди полунощ телефонът пронизително иззвъня. Лицето на мъжа й пребледня като платно преди да изпусне слушалката и да се свлече в безсъзнание на пода. Съобщението за станалата катастрофа бе най-страшното нещо в живота им. Сърцето й сякаш спря. Светът… Целият й свят се срути с главоломна сила и не остави нищо след себе си. Този път завинаги…
Синът им бе загинал на място, а дъщеря им го бе последвала само няколко минути по-късно. Три минути и двадесет и седем секунди бе записано в документацията на разследващите полицаи. Нямаше нужда някой да й го казва. Знаеше го. Точно с такава разлика двамата бяха дошли на този свят. Точно със същата разлика го бяха напуснали. Заедно. Винаги и във всичко. Дори и в смъртта.

КРАЙ

Венцислава Симеонова