На А
Водата си остава вода... На повърхността на съзнанието се образуват вълни, колкото бала можем да си представим, т.е. да понесем с физическото си тяло. Но отвътре, в дълбочината водата остава тиха,
спокойна, абсолютно безразлична, дори и към най-страшните бури. Но тъкмо тя е същността. А отвън е моментното лице, маската, ролята, инструментариумът.
Понякога вилнее сърцето, понякога вилнее умът, а волята оформя гребена на вълните. Понякога изглежда невъзможно да кажем „стоп”, но това е само, защото не сме достигнали предела на мисълта или емоцията. Нищо повече. Ако се „блъснем” в ръба на физическата поносимост, на оцеляването на по-трайната роля – персоната, тогава само за миг настава тишина – коренът на избора. После следва оттласкване към ума или сърцето, които поемат ролята на творци на следващия подтик за изява на воля. Но в тази извоювана с мъка тишина, в нейното всъщност изцяло лишено от време съдържание, космическият океан засиява, защото е лишен от сенките, хвърляни дори и от най-миниатюрните вълни.
Водата си остава вода... Студът я превръща в лед, но това не променя същността и. А какво е студът – стесняване. Стесняването от своя страна не е нищо друго освен едно неблагоприятно условие за водата, защото в него тя губи своята изява. Мимикрира до някакво подобие на тишина, да, но в ограничение. А същността и е свободата, разливането. Това е и най-голямата власт, която има – да обема всичко, всичко да изменя. Бавно, незабележимо... Или пък отведнъж, страстно. Тя може и двете. Това е същността и.
Водата си остава вода... Топлината я прави невидима. Достига своето крайно разширение, но същността и не се губи. Тя лети, носи се по-свободна от всякога, но при първия сблъсък със студа отново се втечнява. Нейната невидимост не е постоянна. Така тя губи и силата си. Вярно е, че не изчезва. Вярно е, че е лека и ефирна, ала сама за себе си нищо не прави, макар да не е изчезнала като същност.
Водата е пример за равновесие. Всичко може да я изкара от него, нищо не може да и попречи да си го възвърне.
Човек е вода. В същността си. Приливно-отливен, той е в силата си да свързва земята и небето. Втвърдява част от себе си при липса на изява. Изпарява част от себе си, когато е фриволен. Като едно малко дете, свободно от грижи. Като едно малко дете, свободно от избор. Като едно малко дете, което пак ще се втечни.
Ако се изпари изцяло, вече не той се е изпарил, защото го няма като отделна реалност, а само и единствено като възможност за изява. С избор, но преди избора. С воля, но преди волята. Със съзнание, но за всичко, което не е той.
И все пак! Истинският човек - монадата, атманът, е в същността си Нищо, но се проявява или като огън или като вода. Ези или тура... Едно и също проявление не идва от един и същи корен. Една и съща болест не е с обща причина. И дъждовете не си приличат, но ги наричаме дъждове. Защото е по-лесно и просто. Защото изисква по-малко осъзнаване.
Може да се пише много, може да се пише малко, може и въобще да не се пише. Може да се мълчи, може да се говори, може да се стои по средата... Може да е лято, може да е зима. Може да е пролет или есен, принципно еднакви са, освен в това, че ако единият започва, ако е начало, то другият е в края и макар да са в една точка, тази точка съвсем не е еднаква за двамата. Като качество, като значение.
Какво е равновесие? Да не си задаваш въпроси? Да си намерил принципните отговори. Колко лесно е всичко това. Прекалено лесно, за да е Истина!
Боря се! Боря се за една душа. Създавам си карма?! Може би. Създавам дихарма?! Може би. Това изобщо не е важно. Важен е принципа – Любовта. В Любовта изчезва и карма и дихарма. Любовта е ключът към Абсолюта. Любовта е стих без спомен, милувка без ответ, дар без причина, дъх без очакване за утре. Защото не знаем кое е по-близо – утрешния ден или следващия живот...
Когато намериш своите отговори, си намерил своите отговори. Тези, за които си бил готов. Но ако не си бил готов да срещнеш различието, ти без съмнение нямаше да го срещнеш. Затова приеми, че твоите отговори може и да са погрешни. Че различието може и да не е непременно зло. Че Любовта никога не се изявава в желаната форма. Защото тя е отвъд всичко, за което можеш да се сетиш, за което изобщо можеш да мечтаеш, което изобщо можеш да понесеш.
Любовта е димамика на равновесието. Нищо не е окончателно, нищо не е даденост, нищо не съществува извън мига, в който понасяш или не понасяш болката от разминаването на аз и другост.
Игнорирай! Потъпквай цветовете на душата си! Мисли, чувствай, мечтай като Пигмалион. Бъди напук на ставащото. Повтаряй си, че това те интересува или пък обратното, не те интересува изобщо.
Но любовта, Приятелю, е динамика в равновесието. Тя не е нищо друго освен непоносимото, невъзможното начало, което започва днес – няма го, за да покълне и даде плодове утре – пак го няма. Докато не се научиш да дишаш само с душата си.