автор: Tzeck

Ако ще говориш - говори.
Аз ще слушам.
Това го мога - относително добре.
Ушите даже няма да запуша.
Няма да кръстосам и ръце.

Не ще си и помислям да прекъсвам
твойте думи -
пламнали криле. Ще се усмихвам
във възторг разумен.
Ще имитирам чувства - от воле.

Вятърът косите ще развява
и на двамата.
Усилено ще търси някъде под тях
химичните реакции на драмата,
превръщащи словата в прах.

Как тъй седим - лице в лице,
говорим,
а все едно от векове мълчим?
Помежду си въздуха с езици порим,
а все едно си в Лондон, аз - във Рим.

Туй ще се запитам, вероятно.
Всъщност - не!
Няма да се питам нищо -
ще се наслаждавам на мига поне,
щом цяла вечност е погълната в секунда пищност.

****

Говори си - аз те слушам.
Даже чувам
всяка запетайка, всяко нежно "ах!".
Сякаш във басейн от сяра плувам,
във душата заличаващ всеки сладък грях.

Но не очаквай да говоря!
Не! Не чакай!
Каквото и да кажа тук
ще е прът във спицата на влака,
ром след тежък махмурлук.

Аз не търся диалог
във мрака.
Не искам да разкрия колко ме боли,
че помежду ни само старо кречетало трака
о решетките на кухи "аз" и "ти".