автор: severianin

На хоризонта острието сряза
небесната прозрачна синя плът
и плисна светла слънчева фантазия,
и утрото пое по своя път...

По глинестите хълмове отсреща,
изгрели в жълто с кехлибарен ръб,
потече летен ден – река гореща,
небесна бистра пот по мургав гръб.

Високо в синьото – по тъмно прани,
прострени на небесния простор –
две облачета съхнат над поляните,
като престилки мокри в селски двор.
Пошавва вятър – сякаш кичур палав
по детска буза в утринния хлад,
и гъделичка кожата, и гали,
самият той по детски свеж и млад.

Денят облича синята си риза,
от бистро вино слънчево пиян,
и босият лазур на юни слиза
сред билковата мокра полска длан.