автор: sav11

Говориш с докосване
и пръстите ти шепнат
на сърцето ми истини.
А в очите ти отново има
лунно затъмнение…..
Промъкваш се в душата ми.
Притискаш я нежно до себе си
и се разливаш в нея,
като жадна глътка.
А вятърът сякаш ни дебне
и ни разлита из стаята.
Лизва пердетата,
разтваря душите ни
и ни тласка
навън и навътре.
Над вълните на времето
Над звездните бездни.
Летим и отиваме някъде.
В отвъдното на отвъдното
и още натам…….
Където сме неистов вик
от блажено щастие и безумие.
Миг в който искаме да останем.