Менят се само месеците на годината.
С все по-дебели шалове стои загърната
старицата от пейката в градината
и все по-тънка става сянката, която хвърля.
Така стои- не помня вече от кога.
Навярно пет, а може и от сто години.
През зимата е снежният човек в снега,
очакващ топлият южняк да го подмине.
Но той не подминава все. Така
полека лека кротко я стопява времето
и се процежда в него- сняг в река,
готова в новото си русло да поеме.
А кривите й пръсти търсят горно „си”
в ресните върху шала по коляното
и свирят Лунна светлина от Дебюси,
на някакво въображаемо пиано.
Изливащият се в порой минорен лад
опъва бръчките. Изправя тялото.
И си помисляш: „Тя отново млада е!”,
но времето отдавна в нея спряло е.