Кръстовището беше от онези оживени пресечки на два големи булеварда. На единия посоките за движение, бяха разделени от миришеща на тиня малка градска рекичка. На другия – от два реда трамвайни линии.Трамваят спря на светофара със скърцане.
Тълпата от хора се изсипа припряно на спирката.Някои от тях хукнаха да преодолеят двете перпендикулярни улични половини, тъй като светофарите бяха настроени, така че в един кратък момент това беше възможно без особена опасност за пешеходците. Последно от стълбите слезе около десетгодишно момиченце, облечено в бяла рокля на червени макове, с чанта на гърба.Тя бавно се огледа иззад жълтия трамвай и пресече едното платно. Вниманието и се прикова от жълтата светлина на светофара. „ Когато свети жълто – чакаш!”- често я наставляваше майка ѝ. Понякога не я слушаше и притичваше (имаше достатъчно време до смяната)...Понякога, но не и в този ден.Тогава я видя – малката светлобежова квартална кучка – Джинка.Тя беше неин вечен спътник в игрите. Момиченцето ѝ заделяше от следобедните си закуски, кога половин кифла, кога кюфте. За благодарност Джинка я изпращаше сутрин до трамвайната спирка и посрещаше следобед.Този ден не правеше изключение. Светофарът превключи с прищракване на червено...”Джинка, недей! Спри!”...Задъхано от вълнение кучето беше пресякло наполовина улицата. Колите потеглиха с форсиране. Джинка се луташе наляво-надясно,докато телцето ѝ ударено не изхвърча високо нагоре и не тупна близо до тротоара. Детето грабна на ръце вярната си приятелка и седна, държейки я в скута си - направо на земята.Добрите кафяви очи примигваха и бавно угасваха...
”На, вземи ми вестника!”-един висок мъж разстилаше до детето дебел вестник...”Сложи го на него! Не можеш с нищо да му помогнеш, само ти цапа роклята”
„Чичо,чичо, не може ли да я занесете от другата страна в болницата?”...
”Това е човешка болница, мила. Няма да обърнат никакво внимание на някакво куче.”- после отмина.
Малката поседя известно време до умиращия върху вестника приятел.Започна да притъмнява. Баба ѝ я чакаше у дома. Щеше да се притеснява за нея...
”Сбогом, Джинка!”- маковете върху роклята сякаш бяха станали с няколко повече...
„Бабо,бабо, сгазиха Джинка” – пресече опитите за протести от страна на възрастната жена, детето влизайки. И сълзите рукнаха от самосебе си като отприщена река след порой.
„Стига си плакала, защото ме разплакваш и мен!”- изрече едвам през сълзи възрастната жена.
„Ела, приготвила съм домашно препечена юфка със захар, както я обичаш”...и поглади малката главица, която ѝ мокреше роклята...
„Обичам те, бабо!”...
***
„Това беше Лупи – моята овчарка.”…
Двете приятелки седяха една до друга. Някаква странна близост се беше трайно настанила между тях, въпреки че разликата във възрастта им беше повече от петнайсет години. По-възрастната беше имигрантка. Говореше със силен акцент. По-младата идваше от малко провинциално градче. Суетата и високомерието бяха качества абсолютно неприсъщи ѝ. Може би точно това беше и обединяващото ги звено, спечелило взаимното им доверие.
„Най-добрият приятел, който съм имала през живота си.”-разказваше по-младата, подавайки на другата поизбледнялата с времето снимка.
„Можеше живота да си даде за теб. Племенницата ми я яздеше като малка „на конче”. Държейки я вместо юзди за ушите.
Веднъж, съм застанала на колене, до половина напъхана в кучешката къщичка. Трябваше да ѝ сменя постелката – за пране беше...
Изведнъж, дочух страхотно ръмжене и някой започна зверски да ме избутва навътре. Моята Лупи опряла гръб в гръб с мен ме защитаваше от злобните съседски кучета – два броя...
Колко пъти му казвахме на съседа! Опасни са! Не ги пускай на свобода! Ще изпохапят хората, а той не и не!...Не беше добър човек - той! Един такъв мълчалив и завистлив...”- замисли се известно време и после поде отново разказа си.
„Хвърли око на моята Лупи и започна да убеждава брат ми : „Продай ми я, та продай ми я!”...Брат ми съответно му отказа. А имаше ли друг шанс? Лупи беше нашето куче, а аз не давах и дума да се издума да се разделим с нея...Тогава той-съседът направи нещо много лошо. Подмамил я веднъж до границата на парцела (Знаеш как е по провинцията - няма огради) и да вземе да я удари с тояга. Тя съответно, при самозащита (беше обучена при това), го стиснала за ръката, колкото да пусне дървото и го оставила там само леко поизплашен.
Онзи направи оплакване след случката, че отглеждаме особено опасно животно. Носеше си ръката артистично преметната на превръзка през врата, за да покаже колко страда. От общината ни задължиха да прекараме кучката през специален курс на обучение и след това никога да не я оставяме без надзор.”
„Аз бях студентка.”- продължи тя, изтривайки една сълза...
„Нямах време да се занимавам. Брат ми – търговски пътник, често отсъстваше от дома. Имаше само един изход – евтаназия...Сякаш в сърцето ми забиха онази инжекция, така да знаеш!...Батко каза, че не се е мъчила – просто заспала и толкоз!...Добро куче беше, може би най-доброто от всичките, които сме имали”
Джени - така беше името на по-младата жена поглади едвам-едвам с показалеца си поизбелялата снимка.
***
„Знаеш ли?” – продължи Джени неочаквано...
„Две години след въпросните събития ми се наложи да изкарам курс към „Червения кръст” за оказване на първа помощ. Бяха ме назначили като възпитателка в детска градина и това беше задължително условие преди започване на работа. Благодарение на това се снабдих с тази карта.”- тя я показа с гордост и поясни:
„Разрешително да оказвам първа помощ преди да са дошли медиците от „Бърза помощ”. То е, колкото ценно (благодарение на него спасих племенницата си от задушаване, погълнала голямо парче ябълка), толкова и задължаващо. Нямаш право да откажеш да се притечеш на помощ при произшествие на пътя, защото могат да те подведат под наказателна отговорност.
В този ред на мисли ми се случи неизбежното. В една петъчна мъглива вечер се прибирах у дома...Знаеш, цяла седмица в големия град, семейството ти копнее за малко от твоето внимание през уикенда...И така! Шофирам си сам-самичка по един пуст междуселски път, докато вниманието ми не беше привлечено от мигащи светлини отляво в канавката. Като намалих, всъщност забелязах, че е кола, която беше напълно обърната и лежеше върху покрива си.
Казах си веднага: „Има хора, които се нуждаят от помощ” и се отбих встрани от пътя.
Човекът се опитваше да се измъкне от колата, наполовина се показал през прозореца.
„Слава Богу! Жив е! И щом се движи, не е чак толкова зле!”
Помогнах му криво-ляво да излезе и обръщайки го видях...Това беше Той! Никога няма да забравя как си носеше здравата ръка провисена през врата и сочеше Лупи на инспектора...Това, което
ме изуми беше същата тази ръка – някакси безжизнена и кървяща.
Той загуби съзнание, а аз при бърз оглед забелязах, че ръката му в основата на рамото се държеше само на сноп плът.” – Джени се умълча самовглъбено...
„Е, ти какво направи?”- реши да посъживи разговора другата
„Какво да направя? Превързах го криво-ляво с подръчни материали и се обадих за линейка...А как ми се искаше да го бях оставила!...Казаха, после, че благодарение на моята намеса му спасили ръката.”
...
„Той ми се обади след два месеца, знаеш ли? Поиска да излезем да пием кафе. Седяхме през цялото време един срещу друг без да си кажем и една дума, а на раздяла ми подаде същата тази ръка...
„Благодаря ти и извинявай!”...Как можа да му се откъсне...на подлият помиар и до ден днешен не знам!”- завърши тя и пак погали снимката на кучето си.