автор: yotovava

Със зората пристигнал, край порта и покрив порутен
китка здравец оставих, усукан със слънчеви нишки,
та – когато градът се окъпе из бъдното утро,
даже спомен да няма от болки, тъги и въздишки.

Да забрави как хлипа вдовицата свойта несгода
и дечицата дребни да има с какво да завие,
да прогледне слепецът, а хромият пак да проходи,
и да пуснем във шепата на печалния просяк магия.

Да се кротне градът – да изпушат комините тежко.
Да измие дъждът от чернилки и сажди площада.
Да обърне най-сетне народът очи към небето.
... Ала някой извика: – За крилата му давам награда!

И тълпата се свлече над грошове, целунали плочника,
изведнъж ослепя, полудя – сякаш бик пред червено.
И потече на черни катрани, завря, заклокочи –
и с ръце нечестиви начена да къса – от мене.

Свих на шепа душа – и, по-дълго, отколкото трябва,
вѝ луна – пълноглава! – подпряна на мрачния хълм.
И олеквах – и гледах как градът – сякаш в буйно пиянство,
със перата ми кичи на арките облия гръб.

Оголял и безкрил – приюти ме, самотна, гората.
Над очите ми сянка се сурна – и мрак се сниши.
И заспивах аз – все по-далече от Бога – бездомник във рая –
аз – последният ангел, дръзнал грешния свят да спаси.