автор: Calli

Родопи планина - не случайно звучи величествено. Редуват се различни по височина ридове, тесни ждрела, дълбоки речни долини и вътрешно-планински котловини.
Не може да се сравнява магията на Родопите с никоя друга планина в България. Не само защото красотата на природата е уникална, но и заради хората, сраснали се с планината.
Наричат ги номади. Не знаех за това и преди време, когато ги срещнах си мислех , че просто така си живеят. Всъщност сега разбирам живота им. Те наистина бяха номади. Зимата прекарваха долу в селата в полите на Родопите, а пукнеше ли пролетта,подкарваха добитъка и се качваха горе в планината. Живееха така- съвсем простичко и скромно. Но пък в образите им имаше толкова красота, точно колкото и в боровете на Родопите. Просто планината си беше техния дом.
Пладне е. Слънцето се извисява високо в безоблачното небе. Жарко пече и гори лицето само като се покажеш иззад сянката на боровете. Иска ти се да излезеш на приказната полянка горе на билото, но знаеш , че ще те ожули и дъха ти ще се сгорещи . Като че ли там горе, слънцето беше по близко и пареше по- силно. Там горе нямаше нищо между теб и небето. Тук там някое заблудено облаче можеше плахо да се забележи за миг и като подгонено добиче бързаше да се изтегли от хоризонта. Небето беше кристално синьо. Ето откъде идва названието на боичката "небесно синьо"- от цвета на небето над Родопите.
А боровете! Ах, тези величествени борови гори! Омагьосват те с красотата си и мириса на борова смола. Застанал отдолу, погледнеш ли към върха на високия бор и се чувстваш толкова мъничък и незначителен. Природата ти казва: "Гледай! Отвори си широко очите , помириши въздуха и се преклони пред неземната красота." Изпълва те едно спокойствие и усещаш как душата ти полита. Издига се до върховете на дърветата и се полюшва с тях- леко и ефирно, носена от лекия летен ветрец.
Горе на ръба на дълбоките речни долини, набраздили планината ,се виждаха огромните ели. Не може да кажеш на такова дърво елха. Все едно да кажеш на великана джудже. Като че ли някой магьосник е рязал с нож дебрите на планината и е запълвал раните с тези величествени ели. Коренищата им бяха огромни, здраво вплетени в земята .Те даваха живителни сокове не само на самото дърво. Погледнеш ли такава ела имаш чувството , че тя може да ти стане дом завинаги. Огромните и клони образуват чадър от зелени иглички. Там не се усеща жаркото обедно слънце. Носи се хлад и омая. Присядаш под тях и ти се иска да останеш дълго време в прегръдката им. Сетивата ти се изострят и се вслушваш в звуците на планината. Отнякъде се чува птича песен. Тя звучи като мелодия на боговете. Защото да посмееш да нарушиш величествената тишина на Родопите трябва да си белязан от бог. Би било грехота да се чуе друг звук...

Така си мислих докато не чух една друга песен. Две сестри си говореха с песни.
Едната беше до мен, а другата на отсрещното било. Разстоянието между двете ми се стори километри. И сигурно извървяно беше толкова. Но гласовете се чуваха ясно и се носеха като бистрото студено поточе долу в долината, разделяща двете била.
Като чух песента на сестрата до мен се стреснах и се усмихнах. Не очаквах да запее така изведнъж. Каква беше почудата ми , като от далечината се разнесе другия глас?... Не вярвах на ушите си. Помислих си, че след като заглъхна ехото от песента, планината я повтори. Не беше планината. Двете сестри се поздравяваха...
Сутринта се бяха разделили долу при лятната им къща. Майка им беше сложила торбички с нещо за обяд и всяка си тръгна с "дружките". Голямата водеше кравите, а малката овцете. Това беше играта на тези деца, защото всъщност и двете бяха още деца. Докато ние се препичахме по бански на плажовете лятото, дъщерите на помаците- номади в Родопите пееха песни горе на билата на планината.
Завидях им! Наистина ! Толкова величествено и чисто се извисяваха гласовете им. Толкова спокойни и бистри бяха погледите им. Сетивата се разтварят и не допускат да се прокрадне и една лоша мисъл. Рееш се и летиш сякаш с полета на царския орел. Пее ти се и ти е леко на душата, като че ли си ела, здраво забила корени в майката земя и величествено вплела клони в синьото небе. А между земята и небето няма нищо. Само мириса на борова смола и трелите на птиците украсена от песента на две млади момичета.
Попивах всяка картина и всеки звук. Знаех, че тези моменти ще се запечатат дълбоко в съзнанието ми. Който не е чул Родопска песен ,изпята горе в дебрите на планината, няма и най-малка представа от българската песен. Красотата на извивките, тоновете на гласа и ехото на пригласящата планина. Дали песента е изпята от Фатме или от Фиданка- какво значение има?... Езикът на тези две момичета ми се стори по-български и от най-правилно изговореното изречение от учителката ми по български език в училище. Защото те бяха... Българки. Нямаше значение вярата. Те си бяха рожби на майка България и на Българските Родопи. Деца на природата, каквито всъщност сме всички ние. Но за жалост много често го забравяме....

Слънцето преваляше зад билото на хребета. Настана хлад и на полянките между боровете. Мириса на борова смола се смесваше с уханието на планинските цветя. Палитра от цветове се беше разляла върху тучната поляна. Толкова нежни и така истински, цветята красяха планината и като че ли си говореха , че скоро ще срещнат луната. Както слънцето, тук и луната беше по- близо. Покажеше ли се над върховете на дърветата и мигом смело се подаваха и сестрите и - звездите. Като бели бисери красяха нощното небе и пръскаха сива светлина по омагьосаните иглолистни гиганти.
Дните се нижеха така за двете сестри -помачки и те бяха щастливи и доволни у дома си- планината. Лятото им минаваше в песни. Дойдеше ли зимата слизаха долу в родното си село. Затрупваше ги бяла снежна премяна и през дългите зимни дни ходеха на училище и тачаха с майка си китеници от вълна и си подготвяха чеиза. Веднъж видях тези китеници. Очите ми видяха цветовете на планината в тях. Докоснах меката вълна и ръката ми усети величието на планината. Бяха тежки и богати. Също като Родопите, защото бяха творение на истински деца на природата...

Аз си заминах. Прибрах се в сивия и скучен голям град. От време на време като затворех очи и виждах величествените борови гори и цветовете на планинските цветя. Дълбоко поемах въздух , но не усещах боровия аромат. Изключения правеха студените дни, в които майка разпалваше камината с "борина"- така казваше на малки борови трескички донесени от Родопите. Запалиш ли ги и горяха като свещ. Тогава се разнасяше оня познат аромат на борова смола, защото дървото беше напоено с нея и лепнеше на пипане. Борината в къщи се пестеше. Беше като нещо ценно и се използваше само в краен случай или на празници. Явно безгласно всички искахме да съхраним по-дълго този аромат на лятото. Беше лесно, защото знаехме , че ще отидем пак на следващата година... докато веднъж не отидохме... и следващата година пак не отидохме... Борината беше свършила отдавна. Остана само спомена за гигантите с иглички и пеещите момичета на билото на планината... Те бяха истински деца на природата.