автор: pijama

Гледам тва небе пред мене
как ме кара да рисувам
светлината в седем сутрин,
в осем сутрин, в девет вечерта
И през отворената ми врата
да влязат цветовете на мига
и думите и мълчаливото присъствие
на циганката, дето рови в кофите,

и скоростта на тичането
и шума от клаксони и вятър,
и дъжда и капките,
които мият надписите в гробището ни,

и дълбокия глас от
"Греховната любов на Зографа Захари",
миризмата от подмишниците ми,
тютюневи сълзи,
сълзи от чувство,
детските игри във задния ни двор
(чичо, може ли пак топката?),

и светлината в осем сутрин,
във дванайсет наобяд и
в девет вечерта

и докосване от минувачите
със едно невиждащо "простете...",
миризма на чай
и мирис от цвета на ранната липа
и цвета на цъфналите клони

мръсните прозорци
в мръсния ми град,
и светлината в мене сутрин,
във дванайсет наобяд
и в девет вечерта
как да нарисувам
тва небе пред мен,
което гледам?