автор: typa

I Завладяването на Пловдив

Чу се пронизително конско цвилене, придружено с древния оногурски възглас – Тпрррууу! – Кавхан Исбул рязко издърпа юздите на бойния си кон, за да не прегази внезапно появилите се на пътя му пратеници. Вдигна се облак прах. Зад него, на разстояние хвърлей и отгоре, се мержелееха няколко естествени хълма, опасани от яка крепостна стена с императорски знаци по бойниците...

Второстепенна ромейска крепост, разположена сред нищото. Старият кавхан поклати глава. Беше сменил двама Ювиги и се чувстваше уморен от битки. Щеше му се да се прибират вече в Престолнината, но младият кан Маламир излезе амбициозен. Доведе ги тук, сред задушната низина на Хеброс, сякаш на инат на Императора и на собствения си кавхан. „ Все едно сме на... майната си”, въздъхна Исбул. И сега оногурската конница провеждаше назидателни маневри току пред погледите на наплашените майноригени. Строгият кавхан им беше пратил ултиматум – или да предадат града, или Тангра да им е на помощ. И оня разпнатия, как му беше името... Така или иначе, на Императора си не можеха да разчитат. Нищо, че носеше боголюбивото име Теофил. Той беше двукратно унижен при Проват и Бурдизо и в момента налагаше с благи мехлеми височайшето си его, та пет пари не даваше за поданиците от Подхълмието. А те, поданиците, ясно съзнаваха какво ги чака, ако откажат великодушните условия на Кавхана и неговия суверен Маламир. Затова провождаха делегация, гарантираща богат откуп за войската и персонални дарове за оногурския владетел и страшния му кавхан.

...Прашният облак се разсея и откри лицата на пратениците – покорни и угрижени. Всичките бяха невъоръжени и идеха пешком. „ Тия християнски майни нямат ли си коне”, презря ги наум Исбул, но рутината надделя и той авторитетно се произнесе:
- Виждам, че сте размислили. Какъв е окончателният ви отговор? – Водачът им, млад жрец с хитри очи, излезе напред. Исбул се досети, че това трябва да е техният християнски колобър, небезизвестният епископ Николетий, един от най-богатите в цялата Империя. Не бил толкова наивен Маламир!
- Благородни Кавхане и предводителю на прочута рат, славата на делата твои и тези на достойния ти владетел, достигна до града ни много преди сенките на оръжията ви да надвиснат над крепостната му твърдина. Господ е милостив и прати ни той велико изпитание. Позволи нам, Великодушни, да го извървим с чест и смирение и пущи първенците наши по живо и по здраво. Защото всички сме чада Божи, както на небето, така и на земята. И пренесете вий частица от величието и благородието, и пощадете и закриляйте този превелик град, древен и вечен. И нека съхраните всичкото му богатство и да пребъде той навеки. В името на Свети Апостол Ерм, и на Отца, и Сина, и Светаго духа, Амин! – Исбул се намуси. „Дрън-дрън, християнски нелепици...”
- Славни Кавхане – изпъчи се вторият пратеник – като градоначалник и пръв ковчежник, предавам ти, Достойни, тези два ключа. Единият, за крепостните порти, а вторият - за градската хазна. Оттук и насетне, оставам благодарен твой слуга и покорен Маламиру раб, Йоанис-Слав Атанасиос Тотис. - „Хм, полуромеин-полусклавинин. Иначе казано – мискинин”, помисли кавханът.
- А де са ви стратезите? – огледа се той подозрително.
- Мъжествени Исбуле – дойде ред на третия делегат – казвам се Спекулантис и съм управител на Голямото Градско Тържище и всички гостоприемници от имперската верига ГЕРГ-ОФ. Което ще рече, гръко-елинско-ромейски гаранции за окончателни фалити. От днес са изцяло ваши. Бедният ни стратег, Сулиний Тракиец, напоследък задлъжня и емигрира в Долна Тракия. Провождам двете му най-скъпи робини – арменоперсийката Шахбази и индийката с арабско възпитание, Шукира...
- В Оногурия няма робство! – провикна се гордият владетел Маламир, излизайки от шатъра в цялото си величие - Всички са еднакво свободни да ми служат! А малцинствата са с привилегии. Да раждат поданици и да отглеждат коне. Така се гради могъща държава, с мощна конница и послушни коняри. – Делегацията падна ничком и допря чела в прахта. Сал индийката Шукира с арабското възпитание, деликатно повдигна вежди и огали с поглед младия Кан.
- Както кажеш, благородни... – забоботи Спекулантис изпод шепи...
- Млък! Станете и се омитайте. Вие двете, оставате тук. От днес сте кан-ски наложници – Маламир неслучайно беше наследник на Крума Страшни и Омуртага Достолепни. Хвана за лакътя ужасената арменка и я засили към Исбула. Сетне обви кръста на Шукира и я притегли към себе си.
- Ще влезем през Източната порта. Исбуле, проводи да разчистят друмищата и къшлите за войската. И махнете тия хавлии от бойниците. Навсякъде искам конски опашки. Казах!

... Беше лето 836-то от рождението на Разпнатия. Така беше присъединен старият Пулпудев към пределите на Българското канство. Минаха векове, а потомците на Шукира се нароиха толкова много, че кварталът край Източната порта им отесня. Една малка част се пресели на запад и основа Шукир-Маалюля, по името на древно селище в християнска Сирия. Поколенията постепенно го транскрибираха на Шекер-маала, а в близост беше построена захарна фабрика. Ортодоксалните фамилии запазиха местоположението си, споделяйки го с потомците на Шахбази. Днес близкият площад продължава да носи легендарното име Шахбазян. Друга, най-многобройната група, заедно с по-късни пришълци, се изтегли на изток, край реката, където и до ден днешен пази завета на канасюбиги Маламир за популацията на конските опашки... Там сега е улица Крайречна – люлка на урбанистичното номадско коневъдство.

Следва продължение...