автор: Kanegan

Повея лек ветрец, като морна въздишка. Заигра с с червените омачкани ризи на маковете, затича по острите върхове на тревите, стоящи като стражи по поляните. Земята шептеше в съчките и лъхаше нощен хлад. Поляната бе посиняла във виолетови хурки, чиито нюанси я красяха като сълзи на нечия тъга. Щурците скрити нейде по поляната, свиреха с цигулките си мелодия във висока октава. Хорът на жабите, се обаждаше от близката река със сола
поддържащо и екзалтирано.Месецът с половин лице блещеше отвисоко.Кротко пътуваше по небето, потъмняващо от нощната здрачина.Улулицата тихо се обаждаше, като че свиреше на въздушна флейта, чиито звуци се хармонираха с вечерната тишина.Всичко трептеше от свежест и прохлада.Стъпвах бавно, сляла се с вечерните звуци, за да не уплаша покоя на гората.
Стар орех с величествена осанка бе отпуснал клони.Сиво- бялата му кора бе набраздена от струпеи, врязани фигури като белези от житейските му рани.В този величествен гигант прозрях мощен дух, слял се с любовта на първоизточника.
Прелитаха лястовици в нощното небе.Бели брези в зелена дворянска премяна кокетно стояха на поляната, а листата им мързеливо се поклащаха във вечерният здрач от полъха на вятъра.
Белите цветове на равнеца налял кошнички, се люлееха от бриза, грациозно като балерини, танцуващи в такта на неземна симфония.
Земята издъхна влага и хлад.Здрачината покри поляната.Небето мълчаливо наблюдаваше нощната идилия с някаква тъга и носталгия.Луната отгоре светеше и като фотооко се мъчеше да запечатва всеки миг менящите се картини.В такива моменти красотата на природата говори с езика на неземното, скрито в духа на гората.Божественото се осезава само с душата.