Банкя. На мегданчето чешма с четири чучура. Хладка вода, минерална. Срещу нея стара достолепна къща, белосана, подържана, за нея залепена втора, зад тях трета. Дворчето малко, свито в дувара, поостригано и варосано. Излиза наперена кметицата.
- Добре дошле
- Добре заварили. Хубав чардак
- Стара къща, здрава. На 200 години е, първата тъдева. Трима братя са се заселили, после са градили и другите.
- Рода ли са ти?
- Снаа съм. Голям род са Надвивраговите.
- Чудно име! Знаеш ли му корена?
- Знам, как да не знам. Цялата история знам – подпря се леко на дирека до вратницата, пое въздух и гласът и се унесе в меден разказ:
Били са трима братя от Брезнишко село. Работливи, имотни, имали сестра – млада севда. Всичко си било натамън. Ама не щеш ли като била на хармана, минал момък на кон, помолил за стомната, да разкваси с водица. Навел се он, двигнала главица да ми подаде и срещнала очите му. Ръце затрепкали, сърце затуптяло, изпуснала стомна, свлекла се шамия, момата потънала в очите му, а то не човешки брате. Дявол. Пора’зил я тая гад, от копнеж по него болна легнала. Враг станал на братятя, заключили я в собата, да се моли за прошка, а него подгонили на война. Дяволът му нйеден, се нощем идел, сума ти бели сторил. Що не са имали това не батисал, то ниви, то добитък, обор, отлана, само къщята пожалил, мила му била, нали негова севда там лежала. Не минал само у тех, ами цело село наопаке обърнал. Събрали се тогава селяните, придумали се и ги прогонили на къде тука. Един носел секира, друг – мотика, а третия синджир. Вървели дня и нощя, дорде еей тамийка намерили шопка, с бистра вода и рекле:”Тъдева ше се градим, здрава камена къща, с дувар два боя висок, враг да не придоде.” Манара заиграла, сума дръве отекли, имало и за имот и за кярия. Мотика зарила, там ти лозе, тук ти нива, зад реката – бустан. В синдвижира козици, овчици, малаци, оплеле. Минало лето, две и момците се замогнали, покрай тех се завъртеле и другие, поселище станало, ама тук му е корена у нашите, срещу чешмата. Кога река придошла, кога черкези доели все у нас цело село се поминвало. Много са добрували ‘ората с тримата братя, но момата се поабила. Изтлела, все под черга в одаята, хич я отнемало. Ама оня дявол я назабравил, до тук ги последил и все подирял я за невеста. Поминало се време, до чешмата черква сградили, на „Свети Дух” я нарекли, ей ги там кам’нете са остале, в ранна пролет сроб у селото дигале. Кой за търговия, кой за трапеза, кой от почит богу у селото на сбора помонвал и на мегдана ‘оро ‘илядно се вило. Моми и момци, пендари и грънци звънчали, ама баш играчът – врагът, дявол. Мирка си нема, не спира, сърце не трепва, а очи само на севда в одаята отичат, а она живецът и изтече. Трогнаше се братя и най-големиу рече:”трима сме, кой ни надвие зет да е, севда с прикя царска ще вземе”. Немало некой млад мераклия да доде, немало некой брат да пребори. Надвили сите момци, но враг на бой не идвал, а все кога мръкне се проявявал. Вечер напластат сеното, утрин обърнато, на залез затикнат тепевицата, заран изпущена, оягнат овца, она затиснала близнета. Враг, та враг. Денем хрисим, нощем невидим. Не че са търпели, но го не били победили. Тогава мома севда им рекла:”Батьовци мои, зорлем мъка си носим. Да ида на Луна за вода на шопка, он- дявилут ке доди и вие с чифтета гърмете, да се тури край на нашата мъка”. Нарекли се братя, мегдан заградили, пушки заредили. Заникнало слънце, нощ обладала, Луна излела, наша севда за вода поела. Рекла стомна да наведе под чочура, зад зида левент изникнал, очи отекли от чаканье, севда, от страх ли, от друго ли стомната изпущила, момъкът се надвесил да я хване и на мушката на братятя излел, гръмна ли три пушкала, три бранекета, три куршомета, един е севда помел, друг е дявол свалил, трети е, ееей тамийка на ската отскочил. Всичко свършило, и с връга и с мило, само момата с радост плакала, че в смъртта си с изгората кръвта си свързала, а братята надвили врага.
- Те от тогава водата топла тече, що е имало сърце горещо. – захлупи надолуу шамията и понесе кофа към чешмата кметицата.
21.05.2013г.