Навярно кучето, в което ще се преродя
така усърдно днес земята рие,
опитвайки се пестеливо дял
от кокалчетата- любов да скрие
за времето, когато ще е гладно
и трябва пак по кучешки да вие
срещу луната в падналия хлад.
Защото липсва гръб да се отрие
и няма споделена топлина.
Навярно кучето по-умно е от мен.
А днешната обичана жена
разплисква любовта на своя ден
забравила житейските поуки,
раздавайки я щедро, без остатък.
Един ден Самотата, без да чука,
направо ще прекрачи през вратата.