автор: nikoi

Всичко е относително, мили мой Айнщайн.
Налей ми нещо във чашата и да се свършва.
Полужива съм в недослученото си настояще,
а за теб вероятно съм дори полумъртва.
Не знам колко причини намери, за да забравиш
обецата ми, паднала в сините ти чаршафи;
томчето на Бодлер, безнадзорно оставено
на прозореца с дълга прашасала биография;
факта, че не носех никакви рокли,
пожълтелия ми от никотин и лютичета показалец
и сандалите кални и косите ми, есенно мокри;
и плача ми копринен, и смеха ми ръждивометален..
Но наздраве нали. Защото всичко е относително.
Половин час и нека се свърши с прословутото всичко:
във дома на сърцето ми с твоето кисело жителство,
във аулата на ума ти с моята сипкава ироничност.
И когато се свърши и в чашата всеки делириум,
ще разрежем надве своя път, мили мой Торквемада:
ти – нагоре, направо, нанякъде. Пряко моята сила
да постилам с добри намерения пътя към Ада.