автор: yotovava

Вечерната трева в окото на щуреца
защόри без остатък синьото на здрача.
До точка се стопи на залеза писецът,
драснал две искрици, които да изплаче

самотна и добра нощта като вдовица,
косици пребрадила, прегърбена и лиха.
Сълзата й се кротна в присвитата зеница.
И някак лековерно с трици разменихме

на идващата есен воалите с мъгла,
която припълзя, коварна като сянка.
И щом обримчи в мокро дъждовната игла
къдриците ръждиви на навес гнил и стряха,

тогава стана ясно – завръщането значи
да бъдеш ствол на круша, прегръдка на бръшлян,
гарван над комина, умислено изграчил,
гребящ през самотата с настръхнали пера.

Щом шалът на забрава с цвят на теменуга
престана да покрива тишината свише,
след залеза изтекъл душата ми бе друга
и трепетите свои реши да пренапише.

И тръгне ли – мастилен, по рафтовете мракът,
дано намери дом по страниците голи
за скитници и птици, свикнали да чакат
с кротката заблуда, че летенето е болест.