автор: jantreya

Сред толкова словесни Ниагари,
Виктории, Анхели, Игуасу,
аз - малка локвица на тротоара,
на капките поезия пригласям.
Забързаните, уморени хора,
внимателно, без мисъл, ме прескачат.
Дори не си хабят за мене взора,
високо гледащите, познавачи.
Пресъхвам и след много кратка суша.
Размътвам се с внезапните порои.
Звезди окъпвам, жълти листи гушвам,
но нямам извор, прагове, завои.
Понякога дете ще ме разплиска,
затичано към възрастното утре.
Ще цопне в мене старче- без да иска.
Девойче ще намокри босо кутре.
Ех, локвица съм в някаква неравност,
на тротоар, планета или време.
Не бой се и върви през мен направо,
небето отразено в мен да вземеш.