автор: marsi

Намери ги захвърлени в сайванта.
Беше дошъл да поприбере някои вещи – предимно помътнели черно-бели фотографии и оръфани вестникарски изрезки, които баба му усърдно лепеше върху черната твърда хартия на старите албуми. „То какъвто животът ни, чедо, таквиз и албумите. Чернилката ни е стиснала за гърлата, а хлябът твърд, та чак се не дъвче. Зарад тоя пусти хляб, цял живот робия…”
Докато се ровеше из купчината вехтории, зърна чеизния й сандък. Като малък все му забраняваха да го пипа. Нощем, под острия козяк, когато му беше и студено, и гладно, а луната се блещеше като мерикощер (така дядо му „благославяше” рогатия), си измисляше какви ли не чародейни преживявания, свързани с ония „тайни” неща в сандъка. Понякога дори му се прочуваха странни драскания и пресекливо хрускане отвътре, сякаш бяха затворили невиждано чудовище. Като поотрасна, разбра, че звуковете ги издават „пусто-опустели” дървояди, дето са „най-малко с девет пъти по девет живота”, как иначе оцеляваха след всичките бабини хитринки да ги затрие.
Старата беше вироглава, „навиеше ли си нещо на пръста, като магарица на мегдан”, само и само да е на нейното. Дървоядите й се бяха „окачили” на душата, постоянно изпробваше изпитани рецепти: „Чана ти Лика ми я прошепна, чедо, сега вече ще им смъкна кожицата”. Ама след ден-два скрибуцо-хрускането пак се подхващаше, последвано от едни ми ти клетви, от едно ми ти намъмряне и баба цяла седмица ходеше провесила нос по двора, до следващата хитринка.
Докато се опитваше да извади съдържанието на сандъка, стомахът му се бореше с противния мирис на плесен. Търсеше сватбените й пафти. Учуди се, че не ги открива. Вместо тях, най-отдолу в една кутийка се мъдреха двата медала за храброст на дядо му, позеленясали от годините, и ключът от сайванта. Изплъзна му се от пръстите, сякаш го опари – голям, стар ключ, като в приказките. Помнеше го златен, но с годините лъскавината беше изчезнала. Ключът от сайванта. Там навремето държали сеното за кравата и двете немирни козички (яловици рогати), докато ги откарал пъдаринът „дар” в ТКЗС-то. Дар, дар, ама дядо цяла седмица се крил с тях на бостана, а когато една нощ го завардили доброволно да подпише, се върнал беловлас у дома. Баба свирепо мълчеше за онези времена.
Тъй или иначе, сайвантът задълго опустял. После старият взел да се заседява вътре – уж нещо поправя, нещо майстори, ама след подобни заседявания едвам уцелвал прага, и накрая баба прибрала ключа. Дни наред се карали, ама с македонка на глава излиза ли се?! Е, и дядо не излезе. Ключът изчезнал яко дим и колкото и да го търсели с татко: „Вземеш ли го, не шише, ам цяла каса лимонета ша ти купя..”, не можали да го открият. Естествено, как не се е сетил, скрила го е в сандъка си, защото знаеше, че никой не би го пипнал. Беше сигурен, че и татко, точно като него, тайничко се е страхувал от съдържанието му.
Дядо пък нямаше как да го стигне. Трудно се качват стълби с два изкуствени крака – така си дошъл от войната. Безног. Някаква „немецка мамицата й” мина му ги отрязала от раз. Даже и не разбрал какво е станало. Осаферил се в лазарета – безног. Баба разказваше, че дълго време го мислели за умрял. Не се прибрал като другите „мъжове” до жена си, срам го било да се показва такъв недъг. „Разбрахме го за жив, чак кога наа утрин кметот с още двама големци ми изкараха акъло - носеха му подарък, два изкуствени крака. Че он мъж ми го нема, сигур са го утепали, не се е връщал у дома…”
И станала една ми ти – не е за разправяне. Баба като се разфучала, развикала, кметът си гонил шапката до Бялкова чешма. Тъй го фраснала с протезата, че „свистки му се явили”. Дядо се превиваше от смях, когато, години по-късно, разказваше историята. В светлината на днескашното си познание, смяташе, че старият малко е преувеличавал, защото Бялковата чешма бе доста далеч от вкъщи. Всъщност беше почти на километър разстояние, в другия край на селото, малко под Бозова бичкия, където тате за пръв път целунал мама, но това е друга история.
Едно беше ясно със сигурност, в онези дни, бе убеден, че баба му може с голи ръце да надвие и змей горянин, камо ли някакви си големци – шапкари, барабар с „кметот”. И тъй, „фурия Кия”, запретнала фусти и затърсила „мъжот си”. „Какво да ме търси – редеше дядо – то, аз без крака, къде и да ходя?! Сестра ми, леля ти Фанка, ме прибра. Тя, горката беше толкоз грозновата (на кого ли), че ни мъж, ни деца имаше и склони да ме гледа. Та, един ден, както си седях и зяпах без посока през джама, колкав сняг се е насипал нощеска, една снежна топка здраво удари стъклото, колчем през лицето ме перна. Настръхнах. Малко след туй на вратата се затропа, като на мъртвило и бабиният ти глас прокънтя, сякаш от стените. Като влезе, първом ме зашлеви, ама тъй, че паднах възнак, барабар със стола.С него ме и вдигна. Намести ми пенджурите, погали ме по главата и рече: ”Яз, Пастоле, съм та зела и за хубаво, и за лошо. С детето ти са почернихме да та жалим, пък ти на гражданин ша са праиш. Като кукона от прозореца гледаш.” Събрала му багажа в една бохча – „То, кво ли и да събира: кат измолцани дрехи, десетина вестника с хвалби, какъв ми ти юнак съм бил и двата ордена – по един за всеки липсващ крак. Ам с едната слава н са прохожда.” И го прибрала. Даже и краката от кмета му дала. „Ще ги носиш!”
Слушаше я. С часове наместваше мъртвешки бледите протези с черни кожени каиши. Навярно са го стягали и убивали до болка, защото вечер кожата на „чуканчетата”, останали на мястото на краката, изглеждаше зачервена и охлузена. Искал е да й угоди. Сигурно си е мислел, че така вдъхва мъжественост. Татко заминал да учи в града – за доктор. Мечта на баба. „Може пък някой ден да измисли начин, да му пришият на оня дръвник крака, че колкот остарява, по му фири акъло. Ке ме прибере господ, а дедо ти сам за никъде не е…”
Милата баба, колко ли нощи е осъмвала ничком пред иконостаса, сплела ръце в молитва. Надежда! С нея си и замина, докрая се надяваше на чудо.
Веднъж беше дошъл по работа в кооперацията, като се отби да ги види, пак го заврънка: „Ти, в аграрния как ашладисваш дръвчета, а? Я виж, направил си сливата овощна градина. Защо да не може на Пастол, нещо подобно да му измислите с татко ти.” Застина изумен и аха да й каже, че май главата не я слуша, та ги приказва едни – не на себе си, но като я погледна в очите, думите го боднаха в гърлото. Оня поглед щеше да го пари цял живот. Как да я склони да повярва, че докторите не са магьосници. Вярно, беше експериментирал. На всеки клон сложи присадка от различна овошка, ама всичките бяха костилкови и сигурно за това се оказаха успешни. На следващата пролет дървото се окичи с премяна от бяло до винено-червено. Още по-стряскаща беше гледката на плодовете – от няколко вида сливи, през кайсии и праскови - сладост до тръпчивост, гладкост до мъх. Само дето дядовите „чуканчета” не бяха клони. „Бъркаш се в господявите дела, ама внимавай да н га уплашиш. Да го уплаши, в точен бабин превод значеше, да го разсърди и македонката почти позна. Преди седем години баща му за малко да загине. Дойде през отпуската да оправят земите, дето им ги върнаха, като разтуриха ТКЗС-то – трябваше скици да се вадят, колчета да се забиват… Пък и далече от шумотевицата на града си почиваше истински. Излязъл да се поразходи с колелото, но на разклона за язовира, някакъв задрямал шофьор го помел. Шест месеца лежа по болници и санаториуми. Баба прибрала останките на колелото в сайванта, а като пристигна да ги води на свиждане в града, от дървото нямаше и помен. Дядо каза, че чак брадвата плачела. Толкова яростно удряла старата клоните и крещяла: ”На Господ ще ми се прави! Разсърди Моя Господ!” Напролет, в средата на двора, там където преди година цъфтеше дъга, тъжно стърчеше изсъхнал ствол и незнайно защо му заприлича на зачервените и ожулени „чуканчета”. Никога не видя строшеното татково колело. Баба отказваше да отключи сайванта – нямало нищо за гледане.
До днес. Македонката я нямаше. Беше издъхнала с мотика в ръка, паднала до лехата с цветята. Навярно последното, което са видели очите й са били хризантемите, капещи слънце по пътечката - дядо сам наредил с речни камъчета по времето, когато още е имал крака. Или се е взирала в „чуканчето” – предизвикателството за нейния Господ. „Дето незнайно защо заведе татко му в оня ден до разклона.”
- Защото аз се правех на Господ. Аз създадох съвършеното дърво.
Гласът му изхриптя като пропукано клепало. В гърлото му заседна топка бодливи спомени. Мислите хаотично нижеха нестройни броеници с образи и думи, пресекливо ехо от отдавна.
Припряно се изправи. Трябваше да отиде до сайванта. Трябваше да види…
Ключът, старият, изхабен от длани и години ключ, пареше в ръцете му. Нейде отвън, съседският петел репетираше „Одата на радостта”. Вятърът донесе магарешко дюдюкане. Отдалече. Споменът го блъсна, изведнъж, силата на стаяваните емоции се отприщи като с магическа пръчка и… дядовият смях – непривично сух, приповдигнато насилен, зашлеви ония малки възелчета в душата му, май ги наричаха сетива.
Усети се, че гледа през прозореца запустялата градина. Гледа я като кокона.
„Искам го тоя сайвант, мътните го взели. Искам да видя какво задържаше дядо до съмване вътре, искам да зърна останките на татковото колело. Искам да съм в отбора на мъжете.” Вземаше стълбите на две на три, пробяга разстоянието сякаш бе спринтьор и спря пред вратата. Стара, очукана, сигурно ако я сриташе, щеше да поддаде на втория удар. Но той не би я сритал. Не и тази врата. Ръцете му трепереха. Ключът се плъзна леко и кротко легна в гнездото си. Прибра се – просветна в съзнанието му. Преди да напъне почернялата халка, вратата сама се отвори. „Дръпни връвчицата, Червена шапчице, и не се безпокой, че са ми големи зъбите…” Тръсна глава. Уморено от емоциите, съзнанието си играеше немирни шегички с и без друго изопнатите до писък нерви.
В сайванта беше тихо. Много тихо. Цареше приглушен сумрак. Миришеше на мухлясало сено. Нищо не подсказваше причината за обзелия го ужас – първичен, неконтролируем, нелеп. Видя я веднага. Беше закачена отляво на вратата – посивяла от праха на годините – газена лампа. Цяла вечност като че ли се бори с фината стена от паяжини, докато я достигне. Беше пълна. Внимателно отвори стъклото и плъзна колелцето на фитила. Езичето изскочи насмешливо и сякаш зачака. Ами огниво? Забърка нервно в джобове. Извади запалка и щракна – слаба жълтеникава светлина озари лицето му. Изпъна ръка и…
****
Сайвантът беше пълен с… изкуствени крака. Гледаше разпръснатите крайници и не вярваше… От устните му се откъсна нечленоразделно грачене, което премина във фалшиво кресчендо. „Господи, ето какво най-вероятно е имало в колетите, които всяка година, накъде през май, получаваха „до поискване”. Едвам ги домъкваха до вкъщи – жалка картинка: хилаво, сополиво хлапе и съсухрена от годините жена, мъкнат през село огромен, обвит в кафява амбалажна хартия и подпечатан с червено (кръв от дядовите „чуканчета”) товар. Погледът му припадна върху някакъв притъмнял силует в ъгъла – колелото на татко. Приближи се и го издърпа. Усети тежестта на машината. Сумракът се оттегли и пред очите му блесна в цялата си великолепност – излъскан, поправен…Това ли е майсторил дядо, това ли е доизкусурявал до късно, та после едвам да „уцелва вратата”. На седалката, подпрени като за изложба, светеха бабините сватбени пафти – грижливо излъскано, среброто отразяваше светлината на газеника и сякаш пееше. Полекичка ги взе в ръце и ги целуна – началото и края на неговото потекло. Прибра ги под ризата, до сърцето. После избута колелото навън и го подпря на сливовото „чуканче”. Залитайки се върна до вратата на сайванта. Там, оставена в бързината, на земята, газената лампа пръскаше мъждива жълта светлина. Ритна я с крак. Огънчето посиня, припламна и сякаш за миг угасна. За миг. После дойде миризмата – тежка, тръпчива. Чу лекичко пращене, дали немирен слънчев лъч проблесна в мухлясалото сено, нещо просветна, загъргори, сакаш рой дървояди концертираха Одата на радостта.
Дълго гледа как изкуствените крака се топяха – поменни восъчни свещи.
Изправи колелото и бавно го забута по калдаръма. Ръцете му пищяха под тежестта на кормилото. Душата – копнееше да го подкара. Не още. Ще го яхне, но там, зад моста, до разклона за язовира, ще натисне педалите и ще кара срещу изгрева, а в очите му ще кънти онзи малко сух, малко дращеш смях на дядо…
И преди виделината да целуне върховете на скалите отсреща, там, до Бялкова чешма, ще закичи бабините сватбени пафти на напъпилото в цветовете на дъгата „чуканче” – от бяло до винено-червено.