автор: lordly

Влязох и бях сюрпризиран. Никога в Кафенето на кварталните зевзеци не е царяла такава тишина: нито като абдикира Папата, нито кога се омъжи Дешка Дашната.
Всеки си беше подпрял главата с ръка и гледаше в небитието, а Митьо Семето си я беше подпрял и с двете, и май дремеше.
- Кво става тука бе – изразих недоумението си гласно.
- Ш-ъ-ъ-ът – беше дружният отговор, а Семето отвори едното си око и се разпореди.
- Нищо, сядай и мисли!
Заех и аз замислена поза и то колко му е да текнат разните му там мисли. Първо се сетих, че в джоба ми цари безлевие, че до пенсията остават три дни, а как са се всички размислили, никой няма да ме почерпи една малка мастика. Едва после се замислих по предназначение: за кого гласа си да дам? На всички, на които бях го давал, си го бяха ползвали само за лични цели, а мен, гласопритежателя бяха измамили.
Насочих размислите си към останалите, познати и непознати муцуни и тогаз ми се избистри туй питане. Хич и не се усетих, че съм го на глас изтърсил:
- Абе що, аджеба им е затрябвал моя глас?
И получих дружният отговор от всички мислещи, включително и от задрямалото Семе:
- Да не можеш и „гък” да речеш, докато те яздят, доят и стрижат. Пък и да речеш, нали гласът си им си дал, няма да те чуят!