автор: Hipitto

В рамките на два астрономически часа съм се докарала до положение, в което в три посреднощ кисна пред Бърза помощ, почесвам Михаил Горбачов зад ушите, наливам се с кафе от бутилка от коняк, а в краката ми удобно се е разположил Сатаната, дрънка на една кухарка и припява „When I’m Gone” на MSG.
Сюрреализъм в умерено психарска версия! А не съм близвала и капка алкохол точно сега. Може пък в това да е проблемът всъщност. Резултатът е, че се чувствам като герой от оная шантава книга „Нострадамус ми изяде хамстера”.

Но ако карам по ред...

Пред Бърза помощ сме, защото преди час-два Малкият е направил безуспешен опит за свободен полет с мотора си над една „Жигула”. Не му се получи нещо. Михаил Горбачов е кокершпаньолът му, който временно е под опеката на „група Пакост”, докато Малкият не реши тоя или оня свят го кефи повече. Хич не се хабете да питате за историята на името – даже стопанинът му не е наясно според мен! Кафето... Ами три посреднощ е, но в „Текила”-та бутилки от алкохол дал Бог, ама чаша за кафе си е научна фантастика. Така че бях принудена да се задоволявам с наличното в суматохата. (Пристрастена съм. Ето, признах си го! Дори когато въпросът е на живот и смърт, кафето печели по точки пред всяка друга грижа.) Колкото до Сатаната... По непотвърдени данни паспортът му настоява, че се казва Емил, но само той си го знае със сигурност. Аз знам, че умее да свири на китара и изглежда адски секси по дънки. Това ми е напълно достатъчно на този етап.

Наколо щъкат още трийсетина души, които натрапчиво навяват асоциации със сборище на бъдещи обитатели на някой изолатор за тежки престъпници, и на висок глас кроят пъклени планове за превземане на болницата, защото докторите не ни пускат да влезем. Подозирам, че има резон в тая забрана, но си трая.

Дотолкова са увлечени, че почти никой не забелязва как по някое време портите на Светая светих се отварят и отвътре изпълзява някакъв тип с бяла престилка, оплескана с кръв (какво друго да е?) на няколко стратегически места. Оглежда се и погледът му се спира върху дълга руса грива.

- Извинете, госпожице...!

„Госпожицата” е Боби, който се обръща с такова изражение, че моментално започнах да виждам докторчето във вид на обезобразен до неузнаваемост труп.

- О! Съжалявам!...

В това вече съм абсолютно сигурна, дума да няма! И аз се превръщам в самото олицетворение на съжалението, когато ме изгледа с тоя поглед.

- Ами... той вашият приятел вече е добре... В кома е.

Сатаната принципно е невъзмутим тип, но при това последното даже той добива озадачено изражение и спира да дрънка на китарата. Ако комата според тоя е „добре”, да се чуди човек кое ли би определил като „зле”.

- Тоест беше в кома... – бързо се поправя докторчето.

Боби също бие отбой и в почти приятелски жест махва към мен:

- Пич, май отдавна не си спал. Да ти отсипем ли от кафето й?

Само през трупа ми! Ако тоя посегне към бутилката ми, ще го превърна за нула време в следващия спешен случай. За щастие той отказва с нервен жест. В този момент GSM-ът му звънва. И в тишината онези от нас, които сме в близост до доктора, чуваме някакъв да грачи отсреща по линията:

- Антов, питай ги дали имат триста лева или да го прехвърлим на Тотев, бе!

Антов усеща гафа и бърза да затвори.

Късно, Антов! Късно! Боби отново започва да го гледа на революция, а Сатаната стисва китарата по начин, който подсказва, че смята да я използва не по предназначение. Надушили пердаха, останалите също настъпват и бедният Антов предприема стратегическо отстъпление.

- Колегите май не са погледнали документите...

- Погледнете ги! – съска Боби.

Забавно ми е как в две толкова простички думи могат да се съдържат толкова неизречени закани за кръвопролития. Той ги умее тия неща.

Сатаната се намесва, за да спаси положението. Избутва ме напред и изтърсва:

- Докторе, я изкарай оня тарикат тука пред жена му на момчето да й иска триста лева, бе! И той ли като тебе е с телефон за хилядарка? Бизнесмени сте ми станали всичките, а?!... Ще ви...

... и т.н. пожелания със силен еротичен привкус.

Тайфата се втренчва слисано в мене, аз на свой ред – в Сатаната. Каква жена, бе?! Малкият е на седемнайсет! Пробвам да поотстъпя, но той ме подпира здраво в гръб и почти ме натиква в ръцете на докторчето, което пък добива вид все едно му подават тиктакаща бомба. От немай къде се опитвам да си лепна подходящото мъченическо изражение, но не съм убедена как точно би следвало да гледа страдащата съпруга.

От актьорски провал ме спасява самият доктор, който най-накрая е додрапал до вратата и потъва в нея като с магия. Щрак! И отново е заключено. Надига се врява. Момчетата ругаят и блъскат по вратата, Михаил Горбачов джафка...

Поемам си дъх и се обръщам.

- Каква жена, бе, ненормален?

- Е ти какво искаш? – свива рамене Сатаната. – Да им кажа, че съм му мъж ли?

Зарязва ме и потъвя някъде из храсталаците в компанията на кокершпаньола. Няма как да оборя логиката му, то е ясно.

В крайна сметка Малкият излезе след около седмица. Не му спестиха историята как без време са го оженили, но в общи линии добре го прие.

- Пък аз се чудя `що оня тип ме пита дали да се обади на жена ми да ме вземе като ме изписваха. Викам си, амнезия ще да съм си докарал. Ама чак пък толкова...

Още тогава заподозрях, че единственият шанс да ме омъжат, е да ме съберат с коматозен, докато самата аз съм в кома. В крайна сметка животът го потвърждава – все още го раздавам мома на документи и, като гледам Семейния кодекс, едва ли скоро ще се прежаля да си сменя статута.