автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (6)

Какво се случи досега в "Мечтата на Оног":

Оног, полуорк, бедно селско момче, напуска родното си село, за да следва мечтата си: да стане чирак на магьосник. Благодарение на упоритостта и късмета си, той успява да привлече на своя страна Корнелиус, който го приема в кулата си като помощник. Оног се сприятелява със семейството на магьосника и се труди усърдно. Любопитството му, обаче, е привлечено от загадъчната Валора, алхимичката, която живее в пълна изолация в кулата. Той си поставя за цел да разгадае тайната й и да убеди Корнелиус да го обучи за магьосник.

Оног си спомни за предмета случайно, докато прехвърляше индекса няколко дни по-късно. След часове тършуване го откри между купищата вехтории, които магьосникът складираше в хранилището. Щом го взе в ръце, разбра, че късметът му се бе усмихнал.
Беше малък далекоглед, от онези, които моряците използваха, за да търсят суша или да следят за други кораби в морето. Представляваше красива метална тръба с инкрустации, по-дебела в единия край и по-тънка от другия. Оног надникна през нея и сам се убеди, че можеше да разгледа всеки предмет чак в другия край на хранилището. Развълнуван от откритието си, той леко открехна малкото прозорче, което гледаше към двора, и пъхна далекогледа в процепа. Насочи го към малката фигурка на Розина под него. Тя изведнъж порасна пред очите му, все едно че беше седнала на не повече от три стъпки от него. Можеше да различи не само цвета на роклята й, а и шарките по нея, дори заглавието на книгата в ръцете й. Това му стигаше, затова затвори отново прозореца и се изкачи по тясната стълба, която водеше към върха на работната кула. Той вдигна капака в тавана и излезе на площадката.

Кулата на Валора се извисяваше в небето, но щом полуоркът насочи далекогледа към нея, разстоянието между тях се стопи сякаш с магия. За негово огромно разочарование можеше да види ясно единствено избелялата зелена завеска, плътно покриваща прозореца на долното ниво. Още преди месеци Оног беше забелязал светлината на свещ, но тя идваше от най-горния етаж, който все така оставаше скрит за него. Той въздъхна, върна се в хранилището и потъна в размисъл. Най-подходящото място за наблюдение безспорно беше спалнята на Корнелиус, но дотам можеше да се стигне само с левитация. Дори да намереше начин да се покатери по стената, рискуваше магьосникът да го залови и да го изгони от кулата. Прозорецът на Валора по всяка вероятност се виждаше и от спалнята на Розина, която се намираше точно под тази на баща й. Веднъж в седмицата децата на магьосника ходеха в града, за да продават еликсирите на Валора. Оног потри доволно ръце. Нямаше да бъде трудно да се промъкне в стаята на Розина, докато нея я нямаше.

Няколко дни по-късно Корвин и сестра му излязоха от кулата още в ранни зори. Оног едва изчака Корнелиус да се затвори в библиотеката, за да се качи в спалнята на момичето. Полуоркът нетърпеливо извади далекогледа изпод ризата си, насочи го към прозореца на алхимичката и надникна. За разлика от работната кула, този път гледаше от подходящ ъгъл в правилната посока, но от три пъти по-голямо разстояние. Въпреки че през далекогледа прозорецът на Валора изглеждаше значително по-близо, единственото, което Оног можеше да каже със сигурност бе, че е затворен. Перденцето го покриваше само отчасти, но вътрешността не се виждаше изобщо.
Разочарован, полуоркът набързо се измъкна от стаята на Розина и се върна в лабораторията. Един дребен неуспех нямаше да го спре. Той седна с далекогледа в ръце и щателно го проучи. Мястото, където се съединяваха двете половинки, бе умело прикрито под декоративната шарка. На Оног му хрумна, че ще може да го отвори с помощта на инструментите, които магьосникът използваше за направата на амулети. По-лесно, отколкото сам очакваше, той отхлаби връзките и раздели двете части. Оног извади отвътре тънка, куха метална тръбичка. Щом разглоби окуляра, видя, че той представлява две малки увеличителни стъкълца, прикрепени с пръстен. В края на основната тръба се намираше друго, по-голямо увеличително стъкло. Момчето го освободи от мястото му, почисти го с кърпичка и забеляза, че така през него се вижда по-ясно. Далекогледът не използваше магия и изглеждаше много по-просто устроен, отколкото си беше представял Оног. Все трябваше да има начин да го подобри.

По-късно той претърси хранилището за други увеличителни стъкла и направи всевъзможни опити с тях. Скоро забеляза, че формата, големината им и разстоянието, на което ги поставяше едно от друго бяха от огромно значение. След седмици на усърдни проучвания, измервания, и сравнения, Оног пресметна как трябва да промени далекогледа, за да може да наблюдава с него кулата на Валора. Нуждаеше се от по-голямо увеличително стъкло, което да монтира в края на металната тръба. След вечеря той пресрещна дъщерята на магьосника пред стаята й с букетче момини сълзи в ръце.
- Розина, миличка Розина – каза й той с подкупваща усмивка и й подаде цветята. – Колко си прекрасна днес!
- Ласкателството отваря всички врати – засмя се тя. – Какво искаш да направя за теб, Оног?
- Трябва ми голямо часовникарско стъкло. Можеш ли да ми го купиш от града?
- Часовникарско стъкло ли? За какво ти е?
- За подмяна на старото. – Оног драматично замълча с наведена глава. – Имам пари, ще си платя. Само не казвай на никого.
Розина се хвана:
- Аха! Някой май е счупил нещо – намигна му тя. – Добре, добре. Вдругиден ще го поръчам докато съм в града, но ми дължиш услуга, така да знаеш!
Оног даде на момичето кърпичката на Амелия с последната монета в нея и приложи бележка с указания за размерите. Седмица по-късно Розина го потърси в трапезарията, намигна му и му връчи малка кафява кесийка. Оног нямаше търпение да се прибере в стаята си и да разкрие съдържанието й. Със затаен дъх той извади крехкото увеличително стъкло. Беше точно това, от което имаше нужда.

На следващия ден полуоркът набързо приключи работата си в хранилището и се скри в една ниша до прозореца. Разглоби далекогледа и смени старото увеличително стъкло с новото. Ръцете му трепереха от нетърпение, докато го закрепваше на мястото му. След това опита да съедини двете половинки на далекогледа, но той не можеше да се затвори. Оног изпъшка. Беше изчислил много внимателно размера и формата на новото стъкло, но не беше помислил, че то няма да се побере на мястото на старото. Вълнението му премина в униние. Напълно загубил апетит, полуоркът пропусна вечерята и направо се прибра в стаята си.
На другата сутрин все така омърлушен той се върна в лабораторията. Корнелиус се отби, за да му възложи нова задача, а после го остави сам. Въпреки добрите намерения на Оног, работата не спореше. Той постоянно се хващаше, че се е втренчил в една точка, а мислите му все се връщат към тайнствената алхимичка. Ядосан на себе си, накрая седна в ъгъла и се укори за собственото си неблагоразумие. Докато продължаваше да се съсредоточава върху онова, с което не разполага, никога нямаше да отбележи напредък. Вместо това трябваше да помисли не върху проблема, а върху решението му. Идеята за далекогледа му беше хрумнала, докато разглеждаше магическия индекс. Щеше да започне именно оттам. Оног знаеше, че търси игла в купа сено без да е сигурен дали изобщо има игла, но бе длъжен да даде всичко от себе си.

След седмица на тайно проучване, той се натъкна на същинска находка. Корнелиус държеше на склад набор от магически свитъци, пазени за спешни поръчки от клиенти или за собствените нужди на кулата. Свитъците представляваха вложено в парче пергамент просто заклинание, което можеше да бъде отключено от всеки, без значение дали е магьосник или не. Достатъчно беше притежателят да го отвори да и изрече на глас написаната вътре дума.
Магически свитъци, привлекли вниманието на Оног, се използваха в строителството за укрепване на сгради. Въпреки че струваха много скъпо, майсторите понякога прибягваха до тях при полагане на основи или за спешни ремонти. Магията служеше като лепило, което мигновено спояваше заедно в здрава смес камък и стъкло, метал и дърво. Ако Оног намереше начин да разшири старата тръба, а после успееше да закрепи увеличителното стъкло и да използва свитъка, може би все пак щеше да се сдобие с нов, подобрен далекоглед.
Той добре разбираше, че поема огромен риск. Кутията съдържаше точно десет магически свитъка и липсата дори на един и два от тях можеше да бъде забелязана от магьосника. Също така всяка малка неточност в ъгъла между стъклата щеше да доведе до провал. Ако не се получеше от първия път, нямаше да има връщане назад, а целият му труд щеше да е бил напразно. Оставаше въпросът и с тръбата. Първо трябваше да измисли начин да я разшири и удължи.

Ако все още беше в родното си село, щеше да занесе далекогледа на ковача, за да изработят заедно нова тръба за него. Не би било трудно: щяха да използват няколко калъпа и за нула време да я направят с точния размер. Дори можеше да се пробва сам, без помощта на майстора. В кулата, обаче, възможностите му бяха ограничени. В лабораторията разполагаше с малка пещ за изгаряне на отпадъци, както и инструментите за магически амулети. Ако използваше тежкия работен плот като наковалня, все пак можеше и да се получи.
Оног пресметна всичко няколко пъти, за да се увери, че не пропуски няма да има. След това му оставаше само да дочака деня, в който магьосникът щеше да отиде в града с децата си. Когато моментът настъпи, полуоркът се затвори сам в лабораторията и се хвана за работа. Затвори капаците на прозорците, изчисти работния плот и разпали малката пещ. Първо щеше да направи проба с друга тръба и най-обикновено стъкълце. Когато металът се загря до червено в пещта, той го извади с помощта на щипци, изви го с клещи и отвори първия магически свитък.
Оног съвсем не беше подготвен за това, което последва след като изговори ключовата дума. Тръбичката неочаквано се нажежи до бяло и изпращя, а в изненадата си той я изпусна. Когато си пое дъх и погледна към нея, забеляза, че е възвърнала нормалния си тъмносив цвят. Оног предпазливо сложи ръка над нея, за да се увери, че тя вече не е гореща. Неспокоен, но любопитен, той вдигна предмета с щипците си и го изследва. Металът изглеждаше гладък, а стъклото сякаш се беше сляло напълно с него. По всичко личеше, че опитът е излязал напълно успешен. Беше дошло време да премине към далекогледа.

Оног си пое дълбоко въздух, а дланите му се изпотиха. Беше вложил много труд и цялата си надежда в този наглед прост предмет. Той си повтори няколко пъти, че реалността се огъва под силата на волята. Ако се отказваше пред лицето на трудностите, сега още щеше да е неуко селянче във фермата на майка си. Трябваше да вярва в себе си. Само мисълта за провал можеше да го провали.
Tой прогони съмненията си и се съсредоточи над работата си. Първо изчака тръбата на далекогледа да се загрее достатъчно и щом я извади от пещта, я разтвори с клещите си в дебелия край. Там много внимателно постави часовникарското стъкло, а цепнатината покри с тънка пластинка метал. Издължи и оформи тръбата с помощта на щипци и чукче. Щом металът започна да се охлажда, Оног извади втория свитък, отвори го и насочи силата му към далекогледа.
Предметът изпука и потъна в малък облак ярка светлина. Полуоркът беше заслепен и залитна. Той трескаво затърка очи, но бързо дойде на себе си. Далекогледът не беше помръднал от мястото си. Оног го взе в ръце и го разгледа много внимателно. Направата изглеждаше нескопосана и груба, но увеличителното стъкло стоеше здраво закрепено за метала. Момчето притича до най-близкия прозорец, отвори капаците и насочи далекогледа към противоположния край на двора.

Оног нададе радостен вик. Виждаше се многократно по-добре, отколкото бе предполагал. Той се загледа в птичка, кацнала на тревата до входа за трапезарията. Въпреки замъгляването в единия край, ясно можеше да различи тялото й, клюна и тъмната опашка. Оног кимна доволно и трескаво се зае да почиства работното си място. Прибра всички инструменти по местата им, избърса пепелта от плота, а щом и следа не остана от експеримента му, се втурна към стаята на Розина. Той отвори прозореца, подпря грозноватия далекоглед на перваза и погледна нагоре към кулата на Валора.
Нейният етаж се наблюдаваше съвсем ясно. Прозорецът зееше отворен, но перденцето беше спуснато. Нямаше и следа от човешко присъствие в стаята. Оног въздъхна. Какво беше очаквал? Едва ли тайнствената алхимичка стоеше бездейна на прозореца, в трепетно очакване на спасение от красив млад принц. Той се настани по-удобно и зачака. Минаха часове, а вратът и ръцете започнаха да го болят. Вече беше готов да се откаже, когато забеляза някакво раздвижване зад перденцето.
Показа се една тънка и бледа ръка като на привидение. Пръстен със скъпоценен камък на безименния й пръст улови лъч светлина и проблясна. Ръката отдръпна пердето настрана. Оног замръзна. Тръпки го полазиха. Никой не се показа на прозореца, но момчето изпита натрапчивото усещане, че го наблюдават. Докато успее да си поеме дъх от напрежение, призрачната ръка се подаде отново. Прозорецът на алхимичката се затвори, а перценцето отново падна.

Сърцето на Оног подскочи. Дали тя го беше забелязала? Не беше възможно, на него му трябваше мощен далекоглед, за да може да я види. И все пак, това чувство, че Валора е гледала право към него не го напускаше...
Случката разсея всички съмнения на Оног, че алхимичката е истинска жена, обитаваща кулата. Въпреки това оставаше въпросът защо никой друг не я беше виждал досега. Освен това ръката, която се беше подала, изглеждаше някак особено. Валора не можеше да е призрак, защото те се плашеха от светлината. Вместо да разбули загадката, тя все повече се заплиташе.
Погълнат в размишленията си, Оног не усети как зад гърба му вратата на стаята се отваря.
- Какво правиш в стаята на дъщеря ми, момче? – чу той ледения глас на Корнелиус.
Стреснат, полуоркът извика от изненада и изтърва далекогледа. Магьосникът беше застанал на прага и го гледаше сурово, с ръце скръстени на гърдите.
Оног прехапа устни и си каза, че с него е свършено.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ