автор: rumpel

Участваме във някакъв театър,
измислен и не винаги възможен.
Преструваме се на пустинен вятър,
обличаме се в непознати кожи.

Опитваме се да играем някой,
когото всъщност тъй и не желаем.
Успяваме да се намесим пряко
във чужд живот - неприложим и таен.

И смятаме, че ролята отива
на всеки, който може да я срича.
До дъно пием чашата горчива,
приели биса със букет безличен.

А после, преоткрили свойта същност
излизаме от кърпения шатър,
където се въртим - едни и същи -
в досаден, като болката театър.