автор: Rodenavlotos

Исках да видя цвета на душата ти нощем.
Денем се лъжеш- светът е с цвета на дъгата.
Изгреви, залези рони небесната кошница-
денем душите изглеждат лъжливо богати.

Мракът е, който отсява фалшивите мимове.
Мракът изостря до отказ и смърт сетивата.
Свалят се маските, трият се тежките гримове
и ти остава за показ единствено само душата.

Там си слепецът, опипващ стената със пръсти.
Прилеп си влюбен, ловящ и изпращащ сигнали,
който единствено вижда душата на кръста,
временно в мрака напуснала своето тяло.

Влезе във мен, като в някаква светла обител,
в храм, в който двамата заедно палихме свещи.
Търсеше някого, длъжен бе с мен да опиташ.
Ти беше прилепът, аз бях стената насреща.

После се съмна и ти си отиде, но още
пазят гърдите ми спомен за твоите длани.
Исках да видя цвета на душата ти нощем-
нямаше цвят, нито форма, а беше сияние.