автор: avloeis

В Алия се появи онова чувство от миналото. Тя не бе обичана жена, поне не след като остаря. Той никога не успя да я направи истински щастлива. Той бе жаден за човешкия живот, но не умееше да го цени, не знаеше как се обича, как се живее.
За него бе важно единствено спокойствието и топлината, които създаваше семейството, но не осъзнаваше на какво се градят и какво трябваше да даде, за да получи. Тикра умееше единствено да взима. Тя се чувстваше използвана и натрупаната през вековете злоба сега излизаше на повърхността. Щеше да разруши този затвор и да премахне Средната земя и проклетите ангели. Душите единствено създаваха болезнени спомени през краткия си, мизерен животец и след това ги захвърляха на боклука, сякаш са едно нищо. Дори собствената й душа я отвращаваше, но й бе нужна, за да осъществи целите си, макар вече да не й принадлежеше. Това момиче Дженифер... замили се тя за нея... Тя бе някак различна. Спомените й разкриваха толкова много несгоди, но тя бе избрала да гледа единствени хубавите моменти. Алия знаеше, че ще допусне грешка, убивайки това дете. „Красива е!”- помисли си тя докато гледаше отражението в огледалото. Дори жена можеше да ахне при вида на добре облечената и гримирана Дженифер, но и без украшенията тя оставаше сияйна принцеса. Самата Алия също бе красавица, но сега се колебаеше... Тя се намръщи и обърна гръб на отражението, нямаше време за съжаления и глупави мисли. Свали сините си одежди и тръгна към ваната, за да отмие всичката мръсотия наслоила се по тялото й. Отново се огледа в голямото огледало, но не можа да откъсне очи от белега на гърдите си. С притаен дъх се приближи до гладката повърхност. Четири сребърни нишки се спускаха от основана на тила й и преминавайки в червено образуваха кръг в областта на сърцето. Знаците не й говореха нищо, но кръгът бе същият. Слуховете и легендите, които обикаляха от векове сред тези земи навярно бяха истина. Това момиче и ангела бяха свързани. С цялото си същество тези деца копнееха един за друг и дори заклинанията, които приложи, за да заключат спомените на Дженифер, не можеха да спрат това желание и мислите на Алия се смесиха с чувствата. Това бе липсвало в нейния живот-истинска обич... Имаше ли право да я унищожи?
Чувството за вина се засили, когато Амброас отвори очи и осъзна, че церемонията започва. Той завика и замоли да спрат, само това можеше да стори.
- Той защо не използва силите си на ангел? – Алия се обърна към Тикра и се загледаха в него.
- Той няма крила! – осъзна ангелът с ужас, не бе способен да разбере тази жертва, на която дори и най-смелият сред събратята му не би се подложил, защото така се отричаше от собствения си вид и ставаше клетвопрестъпник, паднал ангел, който трябваше да умре и никога повече да не се прероди, да бъде оставен да броди между трите свята. – Глупак! – изсъска Пророчеството с отвращение и го притисна още по-силно към стената.
- Спри! – изкрещя Алия, подвластна на чувствата на Дженифер.
- Защо да го правя? – попита Тикра с объркан поглед.
- Алия, той не те обича! – едва говореше Амброас, но бе почувствал колебанието й и трябваше да се възползва. – Той не знае какво е обич... Неговото сърце не тупти, не... Тикра никога няма да разбере какво е да бъдеш човек...
- Мълчи, изрод такъв! – изрева ангелът и запрати младежът, в другия край на залата. – Какво знаеш ти за мен!
Алия не съзнаваше какво става около нея, виждаше как децата висят от оковите, чакайки своята присъда и как Амброас се гърчи в агония, но това не достигаше до нея, мислите й бяха другаде.
- Пусни ме! – едва долови думите на Дженифер, която се бореше за превес над тялото си. – Алия, пусни ме! Остави ме да изживея живота си, както ти изживя своя! Позволи ми да обича и да ме обичат, моля те!
- Това момче... – тихо каза тя. – Той е ангел, избран да съпроводи Равновесието. Двамата няма как да намерите щастието си заедно. Трябва да разбереш това!
- Причиняват болка на Амброас! – започна да се съпротивлява, когато видя как Тикра измъчва момчето. – Алия, спри го! – запищя. – Моля те, спри го! Ще го убие!
Жената остана още няколко мига смълчана. Беше й трудно да чуе собствените си мисли от вълнението на това момиче. Нейният живот бе изживян, а на това тепърва му предстоеше да живее. Колкото и да се опитваше да си спомни предишните си планове и желания, бе невъзможно. Сега единствено усещаше чувствата на Дженифер, които я задушаваха и тикаха вън от тялото. Момичето се възползва от това колебание и взе контрол над себе си, а Алия вече стоеше до нея, зашеметена.
- Амброас! – изпищя тя, когато тялото му прелетя от едната страна в другата.
- Алия, какво се случи? – с изненада Тикра осъзна, че жената до него е същата като тази от миналото му, нежна, дребна, с онзи син, пронизващ поглед и златни коси.
- Ти не ме обичаш! – проплака тя. – Никога не си!
- Какво говориш?! – ококори се мъжът. – Това са глупости! Нима вярваш на онзи изрод?!
Той не изчака отговор, бе обезумял от факта, че поставят чувствата му под съмнение. Никой нямаше право да се съмнява в Пророчеството! Вените на челото му изпъкнаха от напрежение. Огледа се трескаво и забеляза купчината диаманти на няколко метра. Само с движение на пръстите си, скъпоценните камъни затрептяха и един по един полетяха към Амброас, онзи проклет изрод, който внесе смут в живота му и наруши спокойствието му, но не видя... Не видя кога онова момиче застана на пътя на камъчетата и преди да ги спре един от тях се заби дълбоко в гърба й.
Викът от болката смрази кръвта му и въздуха натежа, почти спирайки дъха му. За пореден път душевната й сила накара Ада да потръпне и всичко притихна. Червеното петно се увеличи стремително, а тя дишаше тежко, а Тикра не бе способен да се движи, можеше единствено да наблюдава.
- Дженифер! – прошепна момчето, усещайки отново нейното присъствие, и погали бузите й, тя плачеше.
Това бе тя неговият ангел, който се завърна при него. Пулсът му се ускори от вълнение, раните сякаш вече ги нямаше и остана единствено блаженството от нейната целувка. Топлината се разля по цялото му тяло. Всяка празнота, която изпитваше до преди малко, сега се запълни и се почувства отново силен. Дженифер се отдръпна от него и се усмихна едва, бе на предела на силите си, но се радваше да види своя любим цял. Тя се олюля, сякаш част от енергията й вече я нямаше, и падна в обятията на Амброас.
- Какво се случва? – лицето на Тикра се изкриви от ужас, когато видя възстановения ангел и силата му го скова. – Ти се отказа от крилете си... защо.. защо сега са на гърба ти? Как?
Амброас не му отговори, не го вълнуваше това. Той срещна погледа на противника си и проникна в съзнанието му сякаш бе детска игра. Още преди да започнат битката, изхода бе ясен, но Тикра не посмя да се откаже, имаше нещо към което изпитваше страх и не биваше да се предава без бой. Той също влезе в ума на другия ангел и нападна пръв.
Двамата стояха неподвижно сякаш бяха статуи, които просто гледат една в друга, но раните, които се появяваха по телата им говореха друго. Годините прекарани в самота и лудост бяха направили Тикра слаб, но и достатъчно непредвидим, за да успее да пробие някоя защита на Амброас, който с лекота парираше и отново нападаше. Пророчеството опитваше да достигне болезнените спомени на противника си, използвайки собствения си страх. Премина покрай първичните инстинкти и продължи към лицемерието, знаеше, че там бе една от слабите точки на Амброас, който се опита да го отблъсне, използвайки достойнството си, но успя само да го отклони към срама. Една дълга прорезна рана се появи на хълбока му, когато това качество бе поразено, но той не трепна, рискуваше прекалено много, трябваше да защити Дженифер. Дженифер. Това разсейване му коства още една рана на глезена. Тикра бе прекалено коварен и често променяше посоката си. Бе по стар и опитен, дори Амброас да бе по силен все още изпитваше тромавост и лесно се разсейваше. Оставаше единствено да разбие съчувствието, преди да достигне до заветната си цел. Младият ангел усети как старите спомени са готови да нахлуят в главата му, вкусвайки предстоящата си свобода. Ако позволеше на Тикра да достигне до спомените му, рискуваше да загуби всичко.
За миг Амброас забави пулса си и премисли, ако го парираше с гордост, неговият страх директно се отправяше към милостта, а от там отново към спомените. Трябваше да извади по-силно оръжие. Зарови се дълбоко в себе си, не можеше да използва любовта си, дори тя да го доведеше до сигурна победа, поемаше риска да разруши всичко наоколо в съзнанието си... А защо да не използва спомените си.. тази идея му хареса. Спомените макар и болезнени го бяха направили личността, която бе сега, бяха го срещнали с Дженифер, научиха го да обича и цени живота на другите, да обича себе си.
Тикра едва си пое дъх, когато се върна в собствената си глава, и рухна на земята. Очите му шареха диво из помещението в търсене на обяснение, вярваше, че спомените са слабото място на Амброас, а той ги използва срещу него. Бе прекалено слаб и глупав, за да победи.
Младият ангел се възползва от неговата слабост и грабна Дженифер и момчетата. Трябваше да стигне до портитеи да ги изведе от това място.
- Амброас! – извика след него Алия. – Накарай твоя помощник да те изведе от тук! Няма да стигнеш навреме до портата.
- Аз нямам помощник! – каза той, но тя не го чу.
Преди Тикра го пренасяше и му помагаше, но той се оказа една измама. Амброас бе вече сам, но къде бе неговият помощник. Спомни си думите на наставника му: Помощниците са сърцата на ангелите. Без тях те не могат да съществуват. Амброас обаче имаше сърце и помощник не му трябваше, но как можеше да се пренася и преди го правил, но бе само веднъж и то по случайност. Той се напрегна и помисли за онзи миг. Усети как го обгръща мрак и след миг се озова в стаята на Дженифер. Остави я да спи, както и момчетата и изчезна.