автор: typa

Беше ноември, не знам коя си година. Новият век тъкмо беше навлязъл в онова съвремие, силно белязано с краха на кулите, революцията на Windows XP, размириците в Източен Тимор и кончината на блусмена Джон Лий Хукър, мир на праха му.
Но, както обикновено, в представите на съвременниците посочените анонси имаха преходен характер, за разлика от нещата, които се случваха в обсега на личното им пространство и затова повечето от тях нехаеха за събитията на световната сцена. Щурецът Щерю, например, по онова време се интересуваше живо от събитията на родната сцена. За доказателство сравнително често посещаваше чуждестранните рок концерти в Столиция и репетициите на собствената си банда The Voice of The Shteryu’s Boys, в която се изявяваше като текстописец и бекингвокалист в стил авангарден ретро класически прогресив. Понеже си нямаше гадже, беше влюбен единствено в първия си клетъчен телефон от култовия бизнес модел „Яйце” - технологично постижение на отвъдокеанската компания Мотамо-ла, което се побираше отлично в предния ляв джоб на любимите му джинси. Щерю много се гордееше с него и крачейки из улиците, току попипваше дюкяна си. Не, че се налагаше често да го ползва, тъй като по онова време голяма част от обкръжението му не разполагаше с подобни джаджи, а разполагащите бяха силно наясно с непосилните тарифи на оператора Заробилтел и на пресния му конкурент Догробул. Единственият, който се грижеше Яйцето редовно да писука, беше тогавашният му шеф, колорадският бръмбар господин Картофски, с когото бяха заявили мобилна „бизнес-група”. Понякога, в моменти на вдъхновение, Щерю вадеше телефона си и захласнато шареше по копчетата, обикновено набирайки някоя нова мелодия на електронния композитор в midi формат. И това беше всичко в скучното комуникационно ежедневие, на което опасно беше привикнал.
Но тази житейска опасност напоследък избледняваше все повече. Защото отскоро яйцепритежателят често разговаряше извън бизнес-групата - с едно вълнуващо буболече, което явно не беше безразлично към неговия чар, талант и чувство за хумор. А Щерю изобщо не беше будала и смяташе да кове желязото, докато е горещо. Незабавно определи предстоящия уикенд за романтичен маркинг-период и благославяйки мобилния си телефон, важно-важно резервира стая в една от възрожденските къщи на китното градче Покривчица. Явно, щеше да изпусне поредната репетиция, но не и изгодната възможност да улови нещо с пределна значимост. Преди това, обаче, трябваше да улови влака Плод Див – Спиртоп с престой в Порто Кралово, а оттам локалния автобус за възрожденското бижу. Тъй или иначе, освен скъпото си Яйце и поовехтялото домашно РС, Щерю не разполагаше с друга висока технология, в това число и личен автомобил. Добре, че Калинка (така се казваше онова вълнуващо буболече) изглеждаше широко скроена и споделяше житейската концепция за незначителната потребност от материални блага и фундаменталната нужда от духовни такива. Бе, дет’ се вика, търкулнало се гърнето и си намерило яйцето.
И така, напълнил рано-рано яйценосния си дюкян, Щерю развълнувано вееше крачоли към Централна гара, носейки на гръб неизменната раница, в която беше надиплил малко дрешки, шише вода, сандвичи с черен хляб, вафли и шепа от онези каучукови пособия, елиминиращи рисковете от улавяне на някои пределни значимости с микроскопични размери. Времето беше облачно, но не много хладно, а утринният въздух - толкова свеж и приятен, че дори тротоарните фуги се бяха разширили от удоволствие и дишаха заедно с избуялите в тях плевели и тревички, достатъчно жилави, за да издържат до това време на годината.
Пристигнала с градския транспорт, Калинка чакаше права под големия гаров часовник и като се усмихваше полусвенливо – полусънливо, приветливо му помаха с ръка. Щерю й отвърна и със задоволство забеляза, че типичните префинени одежди и високи токове бяха изоставени за сметка на подобаващо за предстоящата екскурзия облекло. След обичайната интимно-поздравителна церемониия, двамата с разтуптени сърца се наредиха на кратката опашка за билети. Щяха да вземат влака в 7:43 и да пристигнат около 10:30 сутринта. Пък и нямаха алтернатива, като изключим следобедния директен автобус, но така губеха цял един ден. Щерю прибра рестото и рицарски се отправи към челните коловози, хванал за ръка своята избранница. Качиха се в полупразния влак. Беше от онези, на които бабомравките казват „Пътник” и които спират на всеки плет. Вагоните бяха общи, без купета, а дългите седалки - облицовани с кафява кожена тапицерия, наподобяваща салона на директорска лада петица и на места олющена до арматура. Хигиената, както и останалите характеристики на това откровение на транспортната индустрия, не подлежаха на коментар. Скоро просвири свирка и влакът потегли по разписание.
- Човекът е човек, когато е на път. Чехов! – поетично цитира Калинка и погледът й попадна върху огромен вързоп орехи на отсрещната седалка. Вардеше го престаряла спътница - бабомравка, обута в галоши и плетени шошони.
- Алеко Константинов – нежно я поправи Щерю, наблюдавайки тумбата мургави хлебарки отстрани, която закусваше сухоежбина върху разгънат всекидневник – Чехов е казал, че човек, това звучи...
- Обърках се. Ама тия как мляскат...
- А ти закусила ли си? Имам едни сандвичи...
- Мерси. Смятам да подремна, дано успея...
- Добре, ще хапнем, като прехвърляме, тъкмо ще вземем и кафенце.
- Молйъбилетиикартииии – кондукторката, конска муха мъжкарана със строг поглед, изви безкомпромисно гласище и засенчи синевата откъм насрещния прозорец. Щерю културно подаде билетите.
- Вии сти зъ Спиртоп с призаверкъ в Порту Кралуву. И ни сЪ мОтайти, чи пристойъ й двайси минути. Айди... - Ми айди, отдъхна си Щерю и като прегърна раницата, отпусна глава и задряма...
Гарата в Порто Кралово беше почти празна и щедро попи пъстрия трафик от Пътника. Всички гишета бяха залостени и докато потропваше по капаците за заверка, Щерю хвърли опреснителен поглед на голямото Табло – Разписание. Имаха десетина минути – достатъчно време за лека закуска с кафе.
- Отивам до мивките да се освежа – сподели Калинка, оставяйки новичкия си сак на гаровата скамейка – за мен мляко с нес и три пакетчета захар.
- Не се бави много, че времето напредва – предупреди я Щерю и захапа приготвения сандвич. Една малка пеперудка палаво премина покрай него и се укроти на съседната пейка до майка си – нафукана копринена буба, която възбудено обясняваше нещо на полуглуха възрастна нефилия, преплитаща на една кука.
И тук облаците висяха от небето и се сливаха с близката планина като огромен фототапет, та от слънцето още нямаше и следа. Ще вали, май, помисли си той и отпи глътка от странния разтвор, който беше платил на цената на чаша кафе. Не се разочарова особено, защото от опит знаеше, че повечето гари в Бълхоландия си приличат, ведно с цялата им инфраструктура и логистика. Откъм коловозите избоботи локомотивна сирена и въведе бързия от Столиция за Блуграс – виновник за престоя на спиртопския „Пътник”. Щерю подскочи като истински енсифер. Изгълта до дъно горещата субстанция и тревожно надзърна към дъното на малката чакалня. Не видя никого, освен две разчорлени въшки, които изучаваха таблото. Калинка се бавеше. Нейният щурец припряно нарами оставения сак и уж се запъти към коловозите, но размисли и се тръсна на скамейката. Отсреща един униформен кърлеж подозрително го мереше с поглед. Ето, че и нежната му буболечката кацна отнякъде.
- Ей, дай си ми кафето? – намигайки, го закачи тя, но не получи ответ и възкликна притеснено – Що си тъжен? Ехоо, тук съм! – „Ти си тук, ама влака го няма. Замина. Изчезна за шейсе секунди. Остана едно мляко с нес. Има и захар, да ти е сладко”, ядно си помисли Щерю, но вместо това джентълменски отвърна:
- Изпуснахме влака, ама ти не се притеснявай, ще измислим нещо.
- И какво ще правим сега? – притесни се Калинка напук на утешителните му думи и го задърпа за ръкава.
- Ми нали сме на екскурзия. Ще се разходим до автогарата да проверим за рейс. Ако няма – обиколка на градчето, кратка почивка и хващаме следобедния...
- Ох, това не е човешко...
- Човекът е човек, когато е на път – контрира Щерю и оптимистично я обгърна през раменете – Мисли позитивно, за да си изкараш добре.
Автогарата беше съвсем наблизо. Оказа се, че директен автобус няма. Трябваше да останат в града до следобедния влак, или да приключенстват с автобусен превоз до градчето преди Покривчица, а след това да решават допълнително. Калинка мина метър и му отправи поглед, пълен с безрезервно доверие. При други обстоятелства Щерю би играл на сигурно, но сега, окрилен от вдъхновение и пълен с вяра в себе си, най-отговорно реши да рискува. До тръгването на рейса имаше премного време и двойката се отправи на сутрешна разходка. Градът тъкмо набираше инерция за живот. Уличките бяха все още пусти. Тук-таме някоя стоножка тътреше пазарски чанти, разминавайки се от време на време с ранобудни пчели или млади търтеи - безделници. Във въздуха се преплитаха аромати на вестникарско мастило, тутманици и кафе, съчетани с мириса на скорошен дъжд. Щерю отвори пакет солети. Яйцето в джоба му завибрира и той го измъкна, чевръст като Били Хлапето. Беше господин Картофски, който очаквано приложи характерното си дървеняшко остроумие.
- Алоу, к’во пра’иш ве, бастун, май кибичиш и нещо бичиш. – „Картофен о`кретен”, изхили се наум Щерю. Той харесваше шефа си и двамата се уважаваха.
- Ми нищо, навънка съм, к’во има?
- Помниш ли булстата, че съм в Метро. Викам да оправдая малко разходи.
- Знам го наизуст. Ще пишеш ли, или да пратя СМС? – Щерю не се учуди от съботното му ранобудие. За толкова време нито веднъж не беше отключвал офиса преди него, а там винаги го очакваше таблоид, димяща кафеварка и крепката десница на господин Картофски.
- Готин телефон! – с възхищение вметна Калинка – Пък моят е Ал Картел. Ама той е служебен и го оставих вкъщи. Този служебен ли е?
- Мой си е – гордо заяви щурецът, претегляйки апарата на дланта си – Ето, разгледай го. Ще се разходим ли?
Насочиха се към центъра на града и няколко часа си губиха времето. Постепенно притъмня и плахо прикапа. Добре, че градчето беше малко, та лесно се добраха на сушина под козирката на автобусния сектор.
- Хладно ми е – сгуши се в него буболечката. Щерю я прегърна и енергично заразтрива плешките й. От вътрешността налазиха разни мравки и се скупчиха около сектора.
- Хайде, рейсът пристигна – хвана я за ръка и пробивно се добра до предната врата, зад която едно екзотично попово прасе с мустаци и тъмни очила проверяваше билетите. Автобусът очебийно се падаше роднина на сутрешния „Пътник” – изтърбушен и занемарен до немай-къде. Намериха що годе удобни места и тъкмо се настаниха, когато Калинка забеляза промушващите се от тавана капки, нехайно пльокащи точно посред двойната седалка.
- Тоя дъжд, не стига, че вали отвън, ами сега и вътре продължава...
Щерю невъзмутимо свали горната си дреха и като я закачи под багажната лавица, се разположи на седалката с маниерите на благородник.
- Няма ли да ти стане студено – грижовно се осведоми Калинка – а може и да се намокриш.
- Не, така ми е по-комфортно, а дъждът вече няма да е проблем – той разтвори големия си чадър и уверено напъха дръжката му между двете предни облегалки. В резултат, капките-агресори маневрираха към последния ред на задния прозорец, а Калинка, попивайки със салфетки намокреното, гордо го огледа от глава до пети и приседна до него.
- Ей, как ти дойде на ума! – похвали го тя и се наслади на безупречния му външен вид. Изглеждаше изпънат и напет, страшно готин и печен.
- Ми печен съм – самодоволно разчете мислите й Щерю и на свой ред крадешком я сканира отблизо. Вълненото поло чудесно очертаваше младежките й форми, а тесните дънки и заострените везани ботуши с нисък ток допълваха нейното небрежно и безпровокативно секси излъчване.
Автобусът вече се движеше и услужливо отнасяше купчината пасажери в назначената му посока. Мнозинството бяха възрастни екземпляри и се возеха смирено и мълчаливо, сякаш по своему благодарни за безкористното поведение на старото возило, което грижовно ги отвеждаше, така, както близък родственик се грижи за домашните си. Можеше да се предположи, че тази именно машина ги е провождала в повечето пътувания по казионния маршрут и с течение на годините между нея и пътниците й е възникнала неотменна привързаност.
Навън продължаваше да вали. Мрачната свежест на следобеда го изпълни с чувство за уют и Щерю блажено прегърна крехката си придружителка, докато с другата ръка по навик ровичкаше менюто на скъпоценното Яйце. Приятното усещане я унесе и облягайки глава на рамото му, тя неангажиращо го заговори за това-онова. След около половин час безгрижно пътуване, автобусът плавно намали ход и спря насред нищото. Екзотичният веселяк отпред се размърмори и заизважда разни помощни инструменти от разположения до мястото на водача сандък. Последваха няколко минути шофьорско дупене под разтворения преден капак на рейса и търпеливо изслушване на селектиран набор благословии. Накрая веселият мустаклия цъфна мокър като улично врабче и протягайки посинели ръце, стискащи букет гаечни ключове, невъзразимо отсече:
- Сички мъже да слизат. Требе да се бута.
Старците се размърдаха и от автобуса покорно наслизаха всички бръмбари и мравоци, демонстрирайки удивително равнодушие към случващото се, докато женските кротко останаха по местата си, заедно с един комар - инвалид. Щерю намигна на Калинка и се запримъква към близката врата. Нищо не можеше да развали настроението му.
- Някой ден ще има да разказваме, нали? – бърбореше той, а Калинка равнодушно повдигна рамене, намятайки есенното си кожено яке. Отвън мощно навлизаше хладен въздух. Добре поне, че дъждът междувременно беше поотслабнал. Младежът се присламчи към скупчените старци и опря длан на мокрия метал.
- Хайде, на три – поде той инициативата – раз, два...
Автобусът запъпли по неравното шосе и след десетина секунди бодро запърпори. Шофьорът наби спирачки и зачака, докато тружениците се върнат по местата си, едва сега коментирайки оживено премеждието. Явно чистият въздух, съчетан с краткото физическо усилие, им бе подействал стимулиращо. Щерю засмяно се намести на седалката, бършейки се с приготвените салфетки.
- Само това не съм очаквал, рейс да бутам. Обаче добре ми дойде. Сега остава да пристигнем, но без повече изненади.
- А като стигнем Постелча, как ще се придвижим до Покривчица?
- Стигнем ли веднъж Постелча, продължаваме на стоп – Калинка му кимна окуражаващо и за пореден път се сгуши до него, неподозирайки, че за стоп в този пътен участък и особено при такива атмосферни условия, и дума не можеше да става. Измина още доста време в безпроблемно пътуване.
Изведнъж моторът повторно изгасна и старото превозно средство уморено се изпружи точно до един разклон. Шофьорът няколко пъти изпробва стартера, а после грубо изпсува.
- Пак ли ще бутаме? – веселяшки се провикна Щерю.
- Не, нафтата свършИ – намуси се водачът.
- Как така? – озадачи се младият щурец – Хубава работа! Нямаш ли резервен запас?
- Нямам – тросна се поповото прасе – Некой има ли жиесем да се обадим тука у службата? – Изражението му беше нервно-подканително, а той сумтеше така дълбоко и шумно, че се чуваше чак отзад въпреки шуртенето на есенния дъжд.
- Аз ще ти дам – Щерю се завтече с Яйцето към него - Питай там какво могат да измислят и след колко време ще пристигнат. Ето, оттук се набира, а като свършиш – червената слушалка. Внимателно...
- Ше питам аз... – многозначително измуча мустакатият водач и вдигна слушалката на ухото си – Ало! Алоооу, аз съм, бе, Драган. Драган Конощипов. Конощипов. Да, аз съм. Чуваш ли? Драган, да. Ееее, разбра ли? ЗакъсАх. К’во викаш? Нема нафта. Да. До разклона за Пейзан Дик, на три километра от Постелча. Не... Тука от един жиесем... Прати...! Кога? Две, две ше стигнат. Кога? Добре. Чакай! НОси две туби нафта и една молба за напущане. А? За напущане, да. Да, да. Айде, че се изнервИх. Чакам, айде, чао. – Драган спусна ръка от ухото си - Ъъъъ, кво тря`ше да натисна, ето. Колегата пристига след час и половина, който иска, да чака. Който не – да слиза. До Постелча са три километра.
- Не, това не се случва – коментираше Щерю, докато обличаше якето си – Добре, че съм взел дъждобрани – Калинка мълчеше – Ще слизаме, нали. Няма да чакаме тука, я. Виж, всички слизат – Щерю нарами багажите и се приземи на асфалта – Дай ръка, ето, вържи качулката, че има вятър. Спокойно, ще стигнем.
- Извинете, ваш ли беше Джи Ес Ем-а? – една богомолка на неопределена възраст го приближи – Може ли да се обадя? Ще си платя, каквото трябва. Ние сме от Постелча, мъжът ми ще дойде да ни прибере с москвича – богомолката угрижено притегли в полите си едно подсмърчащо паяче.
- Глупости, няма какво да плащате. Просто ни вземете с вас. Тръгнали сме за Покривчица. Тъкмо ще говоря с мъжа ви да ни закара направо там. НИЕ ще си платим. Заповядайте.
- Благодаря. Но защо не работи? Вижте...
- Как да не работи, нали преди малко... – Щерю припряно бродираше по клавиатурата – Жалко, батерията е свършила. Съжалявам...
Дъждът подло се усили. Щерю и Калинка се подредиха в индийската нишка край шосето и закрачиха с останалите мокри буболечки. Зад гърбовете им забуча мотор. Прилепени плътно до банкета, те завистливо изгледаха преминаващия модерен и мощен автобус. Разпереното му кално ветрило цапардоса лицата им и благородно скри от тях подигравателно светещата табела с надпис „Плод Див - Покривчица”.