автор: apostola

Отиде си последното ми ято.
Затвориха кълъфите щурците.
Остана само циганското лято
да бърка пак на есента конците.

Листа се трупат вече по земята
и смита ги метлата по ъглите.
А дим в запален огън се премята
и в миг потъва някъде в мъглите.

Настръхнали врабчета се пребиват
за падналите есенни трошици.
В църквите камбаните забиват-
пред кръста сбират вярващи душици.

Изсъхнала, тревата вече ляга
и в калната земя от дъжд умира.
А вятърът каруцата си впряга
и тръгва поберките да събира.

Резачка във сумрака глас извива
и ампотира дървените трупи.
Рояк от гарги в угар се забива
да си разказват вицове на групи.

Денят задИмен над земята мръзне-
тъгува пак за лятното си слънце.
Душата ми в предчувствие си зъзне,
като изпуснато от птица зрънце.

И сякаш, че живота ни напуска
завит сега със есенни килими.
Но всъщност той към пролетта препуска
да върне чувствата ни накърними.