автор: secret_rose

Земя - опианен човешки дъх съм.
Една сърдечна, малка траектория
около него - слънчице по ризка.

...

Нашепвам твърдина, напявам сън,
с листенцата на чая му говоря.
Лъчите му са правоверно близки...

...

Прости ми кадифената далечност...
Ще бъда пепел, ако ти си пламък,
ще бъда нощ, за да ме осветлиш...

...

За истината друга служба нямам.
Не ми е дан съдбовното ти рамо,
докоснеш ли ме, ще ни заличиш.

...

Земя - висяща в нищото човечност
и студ съм, напояващ топлина.
Но всякоя любов да бъде вечност
мечтае, и в ранима ранина
възпява като звън от извор морен
зениците на изгрева желан.

...

А съм земя, и в сълзите отмора
по ситната тревица съм ти дан.

...

Белеят неначенати планети
под нежното перо на всетвореца.
Една искра под пръстите му свети.

...

Живот, наречен от тъга - писецът му.
Понякога, дали един поет е
или самотен, влюбен прозаик?

...

Препускат към безкрая му конете ми -
вселени, непознали този лик.
А аз изхранвам корени - ръцете ни:
молитва, бездихание и миг.

...