автор: arhiloh

"О, как мне хочется смутить веселост их
и дерзко бросить им в глаза железный стих,
облитый горечью и злостью!..."

"Как часто, пестрою толпою окружен..."
М. Лермонотов

Свободен да съм в свойто робство,
насмешлив в своя глупав плен,
да съм стоик сред неудобства
и сред плебейско благородство -
о, колко трудно е за мен!

Като гадини зли, потайни,
с мъхнати гнусни пипала,
ме душат знайни и незнайни
условности и догми крайни -
на идиоти правила.

И виждам, че играя роля,
написана от някой луд,
че свойте болки и неволи
залъгвам със надежди голи,
че аз в живота си съм шут.

Че няма никога да мога
на мислите си плът да дам,
че сред оцапани с кръв тоги
и сред спасители убоги
душата ми илот е ням.

Но ще ми се веднъж в живота,
във тоз живот веднъж поне,
да счупя яростно хомота,
надянат ми от обществото
на благородните свине.

И както някога поета
убийствен и железен стих
да хвърля право във лицето
на обществото ни превзето -
о, колко много искал бих!

Покритите му с блясък язви
да заклеймя поне веднъж -
срам, който гордо се показва,
съд, който правдата наказва,
страха на роба вездесъщ.

Угодничеството нахално,
бездарието, пошлостта,
творенията ненормални
на писари с душици кални -
на времето ни съвестта.

Да видя стреснатите мутри,
на подлеци, преяли с власт -
разголени, без грим и пудри,
треперещи за свойто утре -
това да видя искам аз!

Ала измъчвам се напусто,
напусто думите хабя,
че сме народ без чест, без чувство,
превърнал подлостта в изкуство,
превърнал робството в съдба...