автор: desert_inrose

Пропука се черупката, защитница на мрака.
Жълтъково подаде се живот-предутрин на небето.
И светна – колкото да зърна лъх от тишината.
И прошептя. Забързан ритъм в графика сърдечна.

Радост бликна, древна рана се отвори.
Създаде шум, смути настъпващото утро.
Отдавна не посмявах нощем звукове да роня,
та в изгрева посмях. За краткотрайна лудост.

Веднага румен блитц примеси светлината.
Знае се от старите – вещае за промяна.
И бурята дойде, до плът и кръв позната,
последва я тъга. Прощаваща и няма.

И ето - сън. Дълбок, дълбок и плътен.
Зимен. А навън пристъпва пролет.
Под заслон мъглив покоите се мътят,
причини и последствия (постарому) се гонят...

И някак се събудих, а животът продължава.
Как, само толкова умиране ли беше?!
“Умираш ли отвътре, значи оживяваш.” –
беше ми прошепнало в съня детето.