автор: chocolate

Знаеш ли, аз мога и по съвсем друг начин да те прегърна.
И ще си щастлив – без да се налага да се лъжем..
Ще е хубаво. Всичко желано отчасти ще се сбъдне.
И колко точно те обичам – ще разгадаеш и в тъмното...
Само луната позабулена ще присъства -
ням свидетел на тази любов, събудила се късно.
Ще е тихо – като в църква.
И без това трябва да премълчим - какво се случва всъщност
в този сбъднат сън.
Безпътно е… Но не и разпътно.
Не ме питай – кой от двама ни сбърка пръв
и кой кого придърпа в сенките край пътя -
и двама ни ще обвинят ако нещо се обърка,
камъни ще полетят...

А утре... Утре вече няма да е същото.
Толкова много взе от мен и така набързо -
друг не би могъл.
Тръпнеш в прегръдките ми, но те не могат да те спрат,
светът отвън изкъсо те е обвързал...
Знаеш ли, и други от мен са си тръгвали,
но никога,.. никога не ме е наранявало повече нечие отсъствие.
И на никого не съм прощавала толкова много
и толкова много пъти...
И пак ще простя -
само не спирай да ми казваш, колко всичко между нас ти е скъпо.
Крепи ме мисълта, че в някоя нощ пак ще ме потърсиш -
да си поговорим, за всичко, което няма да бъдем
и за живота, който ни се изплъзва.
И ще разплачеш подреденото ми разсъмване... за кой ли път...