автор: marcusjunius

- Дай една баничка – викам и се почесвам неловко по тила, зад лявото ухо.
Момчето зад щанда в баничарницата ме гледа подозрително, погледът му се спуска от златните рамки на очилата ми по яката на ризата ми, надолу копче по копче, през токата на колана и синкавата гънка на дънките върху оная ми работа, после по крачолите и леко издутите от седене колене чак до немарковите ми, но добри обувки. Облеклото ми е подбрано, за да не буди подозрение.
- А валута? – пита със съмнение.
- Ами – казвам.
- Това „ами” „да” ли е, или „не”? – отговаря ми той с въпрос.
- Горе-долу – казвам и усещам как по врата ми започва да се стича струйка пот.
- Малка баничка – половин самота, но тая е съвсем малка, голямата баничка е самота и двайс’пет, софийска баница на грамаж – седем самотú килото – изстрелва той, очевидно отегчен от краткото разследване на валутните ми възможности.

Бъркам смело в джоба си, но ръката ми остава там, не я изваждам

- Завий ми двеста грама за вкъщи от софийската.
- Двеста грама е самота и четир’се.
- Знам.
- За вкъщи?
- Аха.
- Двеста грама си е една порция, не искаш ли да я изядеш тука?
- Говорете ми на „Вие”.
- Има наредба за баничарниците от "Агенцията за контрол върху любезността" – забраняват ни да говорим на „вие” на клиентите, за да не се разглезват – казва момчето след кратко мълчание. Бялата му шапка-касинка, подобна на онези, които носеха едно време медицинските сестри, се поклаща в такт с думите и сякаш ми се присмива.

Обаче пичът не започва да ми реже баница. Зад мен вече има опашка от две нетърпеливи баби и млад мъж, които демонстративно джуркат в шепите си по няколко самотú.

- Айде, увивай ми баницата и да си ходя – казвам нервно и размърдвам ръка в джоба си, като се надявам, че момчето ще вземе дрънкането на чуждата валута за дрънкане, което идва от моя джоб.
- Първо сложи тука в панерчето една самота и четир’СЕ! – натъртва на „СЕ” и ми посочва вдлъбната пластмасова паничка с ламинирана в дъното и рекламна картинка на цигарите „За едно Евро”, които са изложени на рафта зад касата на цена 6 самоти кутията. Егати цените, ама то и кой ли има време за пушене...

Та, явно няма да мине номерът.

Изваждам неохотно ръката от джоба си, стисната в юмрук. Протягам я към него и бавно я отварям. В дланта ми, износена от употреба и от ненужно пъхане по гънки и портфейли се мъдри една самотинка.

Очите на продавача се разширяват, после хлапакът се разхилва. Зад мен бабите започват да ручат нещо за наглите типове със златни очила, които са се навъдили напоследък, а младият мъж ме подпира и ми диша във врата, като ръмжи нещо, от което хващам само „гаден просяк... а не щеш ли да...”

Тогава решавам да преглътна достойнството си и го удрям на молба.

- Брато – чувал съм това обръщение, май е модерно – смили се над мен! Нямам нищо повече от тази самотинка! Имам семейство, жена и четири деца, живея в огромна къща с гувернантка и една братовчедка на майка ми, която гледа децата! А и роднините ми по женска линия постоянно висят у нас! У дома нямам и миг самота, дори в кенефа някой ме търси за нещо! В работата е същото! Управител съм на две фирми и съм шеф на борда на директорите на трета! Имам осемнайсет преки подчинени само в непосредствената околност на кабинета си! Откъде самота, брато? Нямам и за пет самотинки! Опитах да изпрося нещичко от жената, но с тия деца на главата тя е по-зле и от мен! Преди два дни в офиса успях да се заключа в стаичката с ксерокса, за да прочета страница-две от една книга, дето ми я подариха миналата нова година – ама секретарката ме намери след две минути, спешно ме търсели по телефона от Дубай – обаче аз все пак успях да капитализирам ей тази самотинка! И нищо повече! Нищо! Друго нямам!

Разревавам се със сълзи, впрочем, съвсем искрено.

Младежът е спрял да се смее, гледа ме сериозно.

- Нали разбираш, че ако ти дам даже и малка баничка, ще ми я удържат от заплатата? – казва.

Свеждам глава. Скривам отново в шепата си срамната, дребна валутна единица. Обръщам се рязко, за да си тръгна и да избягам от срама си, но почти се сблъсквам с едното бабе. То ме гледа отдолу нагоре, а в протегнатата и длан блестят цели три самотú.

- Вземете, вземете – бута ги тя в ръката ми – тук с Минка и този младеж ви събрахме нещичко. Хайде, нахранете се... Такъв е животът днес, с тази валута, дето се инфлацира ‘се повече от ден на ден. А и на всеки може да се случи да изпадне във вашата ситуация.

Завива ми се свят. Леле, цели три самотú. Та това си е баничка плюс цяла глава от непрочетената ми книга...